Ендър знаеше, че какъвто и избор да направи, пак щеше да умре. Играта бе нечестна. При първата смърт фигурката му щеше да се появи отново върху масата на Великана, за да повтори играта оттам. При втората смърт трябваше да се върне при свлачищата. После — на мостчето в градината. После — пред отвора на мишето леговище. И после, ако успееше да се върне отново при Великана и отново умреше, чинът му щеше да потъмнее и по екрана му щеше да започне да обикаля надписът „Край на Свободния избор“, а Ендър щеше да легне възнак в леглото си и да трепери, докато успее накрая да заспи. Играта беше нечестна, но Великанът продължаваше да говори за Царството на феите — някакво си глупаво Царство на феите — мечти за тригодишни малчугани, в което сигурно се мъдреха Кумчо Вълчо, Кума Лиса, Пепеляшка и Палечка, и дори не си и заслужаваше да се отиде в него, но той трябваше да намери някакъв начин да победи Великана, за да стигне дотам.
Ендър изпи кремообразната течност. На часа започна да се издува и да се издига нагоре като балон. Великанът се изсмя. Отново бе умрял.
Поднови играта си и този път течността се втвърди като бетон и приклещи здраво главата му, а Великанът го разряза по гръбначния стълб, обезкости го като риба и започна да го яде, докато ръцете и краката на Ендър все още потрепваха.
Върна се отново на свлачищата и реши да не продължава. Дори остави свлачищата да го затрупат. Но макар и да му ставаше ту студено, ту горещо, при поредното си оживяване той се върна при хълмовете, които се превърнаха в хляб, и той застана отново върху масата на Великана. Чашите отново застанаха отпреде му.
Той се втренчи в двете течности. Едната се пенеше, а в другата се плискаха вълни като в море. Опита се да отгатне какъв вид смърт го очаква във всяка от тях. Пенливата течност вероятно ще ме задуши. Мразя тази игра. Не е честна. Тъпа е. Гадна е.
Но вместо да потопи лице в една от течностите, той ритна първата чаша, после и другата и успя да се отскубне от огромните ръце на Великана, който крещеше: „Измамник! Измамник!“ Скочи към лицето на Великана, покатери се пълзешком по устните и носа му и заби ръце в окото му. Стъкловидната течност се изсипа като извара и докато Великанът пищеше, фигурката на Ендър се зарови в окото му и продължи да дълбае навътре и още навътре.
Великанът се килна и падна възнак. След падането му пейзажът се промени и когато Великанът притихна на пода, навсякъде наоколо се появиха нежни като дантела дървета. Отнякъде долетя прилеп и кацна върху носа на мъртвия Великан. Фигурката на Ендър се показа от окото на Великана.
— Как успя да дойдеш дотук? — попита прилепът. — Тук никой никога не идва.
Ендър, естествено, не можа да отговори. Ето защо бръкна надълбоко, извади шепа стъкловидна течност от окото на Великана и я предложи на прилепа.
Прилепът я прие и отлетя, като, отдалечавайки се, крещеше:
— Добре дошъл в Царството на феите.
Беше успял. Трябваше да разгледа наоколо. Трябваше да слезе от лицето на Великана и да види какво най-сетне бе постигнал.
Вместо това обяви, че излиза от играта, прибра чина в шкафа си, съблече си дрехите и се зави с одеялото. Не беше искал да убие Великана. Това трябваше да е просто игра. А не избор между собствената му зловеща смърт и убийство, което бе още по-лошо. Аз съм убиец дори когато си играя. Питър би се гордял с мен.
Глава седма
Армия „Саламандър“
— Не е ли приятно да знае човек, че Ендър може да извърши и невъзможното?
— Това, че играчът трябва да умира толкова много пъти, е наистина противно. Винаги съм смятал, че „Питието на Великана“ е най-извратената част от цялата игра, но пък да му извади окото по този начин — и то не друг, а момчето, което искаме да направим командир на нашите флотилии!
— Най-важното е, че той спечели игра, която не може да бъде спечелена.
— Сега сигурно ще го преместиш.
— Изчаквахме само да видим как ще се справи със случая Бърнард. А той се справи блестящо.
— Значи щом успее да се справи с дадено положение, ще го поставяш в друго, с което не може да се справи. Не му ли се полага малко почивка?
— Ще прекара още един-два, а може би и три месеца с набора си. Това е доста дълъг период от време в живота на едно дете.
— Не ти ли се струва понякога, че тези момчета изобщо не са деца? Наблюдавам ги как се държат и как разговарят. Та те изобщо не приличат на малки деца!
— Това са най-надарените деца в света.