— Но все пак не би ли трябвало да се държат като деца? Те НЕ СА НОРМАЛНИ. Държат се, сякаш идват от… историята. Наполеон и Уелингтън. Цезар и Брут.
— Ние правим усилия да спасим света, а не да лекуваме наранени сърца. Ти си прекалено състрадателен.
— Генерал Леви няма милост към никого. Всички видеофилми доказват това. Но не причинявай болка на момчето.
— Шегуваш ли се?
— Исках да кажа, не му причинявай повече болка, отколкото е необходимо.
На вечеря Алей седна срещу Ендър.
— Най-сетне разбрах как си изпратил онова съобщение. Използвал си името на Бърнард.
— Аз ли? — попита Ендър.
— Хайде-хайде, че кой друг? Разбира се, че не беше Бърнард. А Шен не може да се справя толкова добре с компютъра. Знаем, че не бях и аз. Кой друг тогава? Но това е без значение. Открих как може да се въвежда в компютъра името на нов ученик. Просто си измисляш един ученик на име Бърнард — набираш БЪРНАРД с интервал, така че компютърът да не го отхвърли като повторение на името на друг ученик.
— Звучи, сякаш би свършило работа — рече Ендър.
— Точно така. То наистина върши работа. Но ти успя да го направиш още първия ден.
— Може да е някой друг. Може да го е направил Дап, за да попречи на Бърнард да се сдобие с прекалено много власт.
— Открих и нещо друго. Не мога да направя същото с твоето име.
— Нима?
— Всичко, свързано с „Ендър“, се отхвърля от компютъра. И изобщо не мога да проникна в твоите файлове. Ти си си изградил собствена система.
— Може би.
Алей се ухили.
— Току-що успях да проникна и да се поразровя из файловете на един човек. Той обаче е по петите ми и всеки миг ще преодолее защитата ми. Имам нужда от закрила, Ендър. Трябва ми системата ти.
— Ако ти я разкрия, ще разбереш как съм я изградил, ще проникнеш в нея и ще тършуваш и из моите файлове.
— За мен ли става дума? — попита Алей. — За мен, най-готиния ти приятел?
Ендър се засмя.
— Добре, ще ти изградя системата.
— Веднага ли?
— Не мога ли да си довърша яденето?
— Ти никога не си довършваш яденето.
Това бе вярно. По подноса на Ендър винаги оставаше храна. Ендър погледна чинията си и реши, че е свършил.
— Тогава да тръгваме — каза той.
Когато стигнаха в помещението, Ендър приклекна до леглото си и каза:
— Вземи си чина и го донеси тук. Ще ти покажа как става. — Но когато Алей донесе чина си, той завари Ендър на същото място, а шкафчетата му стояха все още заключени.
— Какво има? — попита Алей. В отговор Ендър поднесе длан към шкафчето си, което отговори: ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН. И не се отвори.
— Май някой ти свива номер, приятелю — рече Алей. — Някой си прави майтап.
— Наистина ли толкова спешно ти е необходима защитната система? — Ендър се изправи и се отдръпна от леглото.
— Ендър! — възкликна Алей.
Ендър се извърна. Алей държеше в ръка късче хартия.
— Какво е това?
Алей вдигна поглед към него.
— Не знаеш ли? Беше на леглото ти. Сигурно си седнал върху него.
Ендър взе хартийката.
Ендър УИГИН
КОМАНДИРОВАТЕ СЕ В АРМИЯ „САЛАМАНДЪР“
КОМАНДИР БОНСО МАДРИД
ЗАПОВЕДТА ВЛИЗА НЕЗАБАВНО В СИЛА
КОД ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО
НЕ ВЗЕМАЙТЕ СЪС СЕБЕ СИ НИКАКВИ ВЕЩИ
— Главата ти сече, Ендър, но в бойната зала не си по-добър от мен.
Ендър разтърси глава. Най-тъпото нещо, което може да се измисли, бе да го повишат тъкмо сега. Тук не повишаваха никого, преди да навърши осем години. Ендър нямаше още и седем. И момчетата от даден набор обикновено ги прехвърляха в армиите по едно и също време. По никое от другите легла нямаше командировъчна заповед.
Тъкмо когато нещата най-сетне потръгнаха. Тъкмо когато Бърнард започваше да се разбира с всекиго, дори и с Ендър. Тъкмо когато Ендър започваше да се сдобива с истински приятел в лицето на Алей. Тъкмо когато животът му най-сетне започваше да става поносим.
Ендър протегна ръка да издърпа Алей от леглото.
— „Саламандър“ поне не се дава на другите армии — обади се Алей.
Ендър бе толкова разгневен от несправедливостта на тази заповед, че в очите му избиха сълзи. Не трябва да плача, рече си мислено той.
Алей забеляза сълзите, но благородно ги подмина.
— Те са гадни глупаци, Ендър, дори не ти позволяват да си вземеш нещо свое.
Ендър се усмихна и в края на краищата не заплака.
— Може би ще поискат да се съблека и да си отида гол.
Алей също се засмя.
Ендър спонтанно го прегърна, силно, сякаш че прегръщаше Валънтайн. В този миг дори си помисли за Валънтайн и му се прииска да си отиде у дома.