— Не ми се отива там — рече той.
Алей на свой ред го прегърна.
— Аз ги разбирам, Ендър. Ти си най-добрият сред нас. Може би бързат да те научат на всичко.
— Те искат да ме научат на всичко — отвърна Ендър. — Аз исках да науча какво значи да имаш приятел.
Алей кимна сериозно.
— Ти си оставаш завинаги мой приятел, най-добрият ми приятел — каза той. После се усмихна. — Тръгвай и не оставяй жив бъгер!
— Дадено — отвърна му с усмивка Ендър.
Алей неочаквано целуна Ендър по бузата и прошепна на ухото му: „Селям!“ После, изчервен, се извърна и отиде при леглото си в дъното на помещението. Ендър предположи, че вероятно целувката и тази дума са нещо забранено. Може би някаква забранена религия. Или пък думата имаше някакво важно значение единствено за Алей. Каквото и да значеше тя за Алей, Ендър знаеше, че тя бе свещена, че той се бе разкрил само пред Ендър, така както майката на Ендър бе направила веднъж, когато той бе много малък, още преди да му поставят монитора в тила. Бе поставила длани върху главата му, като го мислеше за заспал, и дълго се бе молила, надвесена над него. Ендър никога и пред никого не бе споменавал за това, дори и пред майка си, но го бе съхранил като спомен за нещо свято, за това, как го обичаше майка му, когато си мислеше, че никой, дори и той, не би могъл да я види и чуе. Ето това му бе дал сега и Алей — толкова свят дар, че дори и Ендър нямаше право да разбере какво точно означава.
В подобни случаи думите бяха излишни. Алей стигна до леглото си и се обърна да види Ендър. Изпълнени с разбиране, погледите им се кръстосаха само за миг. После Ендър си тръгна.
В тази част на училището едва ли имаше пътека със светлинен код зелено-зелено-кафяво. Трябваше да набере кода в някоя от залите за обществено ползване. Другите момчета щяха да свършат съвсем скоро с вечерята — не му се искаше да се приближава до трапезарията. Залата за игри е сигурно почти празна.
В това си настроение нямаше желание да играе на нито една от игрите. Ето защо отиде в дъното на залата до банката с чиновете за обществено ползване и започна своята игра. Бързо се върна в Царството на феите. Сега Великанът бе мъртъв и Ендър трябваше да се спусне внимателно от масата, да скочи върху крака на прекатурения стол на Великана и оттам да скочи на земята. По едно време плъховете се бяха втурнали да глозгат трупа на Великана, но Ендър бе убил един с топлийка от парцаливата риза на Великана, след което те го бяха оставили на мира.
Разлагането на трупа на Великана бе в общи линии приключило. Онова, което е могло да бъде огризано от дребните мършояди, бе вече огризано. Личинките на къщната муха бяха свършили работата си по вътрешностите. Великанът бе вече една мумия, изтърбушена, озъбена в неизменна усмивка, с празни очни кухини и сгърчени пръсти. Ендър си спомни как бе дълбал в окото, когато то бе живо, злобно и интелигентно. И както беше гневен и обезсърчен, Ендър отново пожела да извърши подобно убийство. Великанът обаче се бе превърнал вече в част от пейзажа и бе недосегаем за яростта му.
Ендър винаги бе минавал по моста към замъка на Дама купа, където за него имаше достатъчно игри, но сега никоя от тях не му се виждаше привлекателна. Заобиколи трупа на Великана и тръгна нагоре по потока. Там имаше детска площадка, пързалки и шведски стени, дъсчени люлки за двама, въртележки и дванайсет деца, които се смееха, докато си играеха. Ендър се приближи и откри, че се бе превърнал в дете, въпреки че в игрите фигурата му бе обикновено на възрастен. Всъщност той бе и по-дребен от другите деца.
Нареди се за пързалката. Останалите деца не му обръщаха никакво внимание. Изкатери се до горната площадка на пързалката и се загледа как момчето отпреде му се стрелна вихрено по дългата спирала към земята. После седна в улея и се спусна надолу.
Не бе изминал и миг, когато улеят се продъни и той падна на земята под стълбата. Пързалката не го допускаше в улея си.
Същото се случи и със шведската стена. Както се катереше по нея, изведнъж се оказваше, че някоя от напречните пръчки е само илюзорна, и той пропадаше. Сядаше върху дъската на люлката и тъкмо когато стигаше до най-високото, се пльосваше на земята. Когато въртележката набереше скорост, той не можеше да се задържи на никое от кончетата и центробежната сила го отхвърляше настрани.
А другите деца — смехът им бе груб, гръмогласен и противен. Те го обикаляха, сочеха с пръст и се смееха дълго, преди да се върнат към игрите си.
Ендър искаше да ги удари, да ги хвърли в потока. Вместо това влезе в гората. Откри пътечка, която скоро се превърна в древен път, застлан с тухли, буренясал, но все още използваем. От двете страни на пътя се мяркаха знаци, които подсказваха, че наоколо има и други игри, но Ендър не последва нито един от тях. Той искаше да разбере накъде води пътечката.