Тя водеше до едно сечище, с кладенец в средата и надпис, който подканяше: „Пийни си, пътниче“. Ендър пристъпи напред и погледна към кладенеца. В същото време чу ръмжене. От гората изникнаха дванайсет вълци с олигавени уста върху човешките си лица. Ендър ги позна — това бяха децата от площадката. Само че сега зъбите им можеха да разкъсват. Невъоръженият Ендър бе набързо изяден.
Фигурката му, както обикновено, се появи на същото място и Ендър отново бе изяден, макар че този път се опита да се напъха в кладенеца.
Следващата му поява обаче бе на детската площадка. Децата отново му се присмиваха. Смейте се колкото си искате, помисли си Ендър. Само че аз ви знам кои сте. Той побутна едно от децата. Момичето го последва сърдито. Ендър я поведе нагоре по стълбата на пързалката. Разбира се, улеят отново се продъни и той падна, но този път, тъй като го следваше много отблизо, тя също пропадна. Щом се докосна до земята, тя се превърна във вълк и остана да лежи мъртва или зашеметена.
Едно по едно Ендър заведе и другите деца в капана. Но преди да свърши с последното дете, вълците започнаха да се съживяват, не се превърнаха отново в деца. Ендър отново бе разкъсан.
Този път, разтреперан и потен, Ендър откри, че фигурката му започва играта от масата на Великана. Трябва да прекъсна играта, помисли си той. Трябва да се явя в новата си армия.
Но вместо това той накара фигурката си да скочи от масата, да заобиколи трупа на Великана и да се отправи към детската площадка.
Този път веднага щом детето докосна земята и се превърна във вълк, Ендър завлече тялото му до потока и го бутна в него. Тялото на всеки следващ вълк, хвърлен в потока, цвъртеше, сякаш водата бе киселина, вълкът изчезваше, а към небето се издигаше тъмен облак дим и отлиташе. Без много труд ликвидира бандата на децата, въпреки че накрая те започнаха да го преследват на двойки и тройки. На сечището Ендър не завари никакви вълци и се спусна в кладенеца по въжето на кофата.
Светлината в подземната пещера бе мъждива, но той успя да види купища скъпоценни камъни. Отмина ги, забелязвайки, че сред тях проблясват и очи. Една отрупана с блюда трапеза изобщо не привлече вниманието му. Отмина и клетките, които висяха от тавана на пещерата, във всяка от които имаше по някакво екзотично, дружелюбно на вид същество. Ще си поиграя с тях по-късно, помисли си Ендър. Най-после стигна до една врата, на която с бляскави емералди бяха изписани следните думи:
КРАЯТ НА СВЕТА
Той не се поколеба. Отвори вратата и прекрачи прага.
Стоеше върху малка издатина, на един висок зъбер. В краката му се ширеше сгряна от слънцето наситенозелена гора, поопърлена от есенните багри, сред която тук-там прозираха сечища и късчета обработваема земя, с пъплещи пред ралото волове и китни селца, замък върху едно възвишение в далечината и облаци, обяздили въздушните течения. Небето горе бе таванът на огромна пещера, с кристали, увиснали в прозрачни сталактити.
Вратата се хлопна зад гърба му — Ендър съсредоточено изучаваше пейзажа. Изправен пред тази красота, той вече не се тревожеше за оцеляването си. Много малко го вълнуваше и въпросът, каква би могла да е играта, предлагана от това място. Беше го намерил и това, че го видя, бе неговата награда. И така, без изобщо да се замисля за последствията, той скочи от издатината.
Сега падаше право надолу към някаква мътна река и ужасни скали, но един облак застана между него и земята, улови го и го отнесе. Занесе го до една кула в замъка и влезе през отворения прозорец. Остави го в стая без никаква врата. Имаше само прозорци, които гледаха към смъртоносна пропаст.
Само преди миг той бе скочил безгрижно от издатината на зъбера, но сега се поколеба да го направи. Килимчето пред огнището се разнищи и се превърна в дълга и тъмна змия, със зловещи зъби.
— Аз съм единственият ти изход — заговори тя. — Смъртта е единственият ти изход.
Ендър тъкмо се оглеждаше за някакво оръжие, когато екранът неочаквано притъмня. Следните думи започнаха да обикалят по ръба на чина му:
ЯВЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО ПРИ КОМАНДИРА.
ЗАКЪСНЯВАТЕ
ЗЕЛЕНО-ЗЕЛЕНО-КАФЯВО.
Разгневен, Ендър изключи чина и отиде до стената с кодовете, където откри светлинния код зелено-зелено-кафяво, докосна табелката и тръгна по светналата пътека. Тъмнозеленото, светлозеленото и кафявото от табелката му напомниха за царството сред ранната есен, което бе открил в играта. Трябва да се върна на това място, рече си той. Змията е само един дълъг конец, мога да се спусна от кулата и да открия някакъв път. Вероятно са нарекли мястото „краят на света“ защото отбелязва края на играта и защото мога да отида в някое от селцата и да стана едно от момченцата, които работят и си играят там, без да се налага да убивам и без да бъда убиван, просто да си живея там.