Като се замисли обаче, той не успя да си представи какво точно представлява това „просто да си живееш“. Подобно нещо никога не бе му се случвало. Но много му се искаше да опита.
Армиите бяха по-големи от наборните групи. Казармените помещения бяха също по-просторни. Помещението на „Саламандър“ бе дълго и тясно, с койки от двете страни.
Ендър застана на вратата. Няколко момчета наблизо го изгледаха, но те бяха по-големи и като че ли изобщо не го забелязаха. Продължиха да разговарят, както се бяха излегнали или подпрели на леглата. Разискваха, разбира се, сражения — по-големите момчета си падаха по това. Всички бяха много по-едри от Ендър. Десет– и единайсетгодишните стърчаха над него, а и Ендър не бе едър за възрастта си.
Опита се да разбере кое от момчетата е командир, но повечето от тях бяха облечени наполовина в бойна униформа и наполовина в „спална“ (както я наричаха) — голи от глава до пети. Мнозина бяха извадили чиновете си, но малцина учеха.
Ендър влезе в стаята. В мига, в който влезе, той бе забелязан.
— Какво искаш? — попита строго момчето от горното легло до вратата. Той бе най-едрият от всички. Ендър го бе виждал и преди, млад великан, на който вече никнеше брада. — Ти не си от „Саламандър“.
— Мисля, че вече съм — отвърна Ендър. — Зелено-зелено-кафяво, нали така? Командирован съм при вас. — Той показа заповедта на момчето, което очевидно бе охраната на вратата.
Момчето се пресегна да я вземе, но Ендър я дръпна на безопасно разстояние.
— Трябва да я предам на Банзо Мадрид.
Към разговора се присъедини едно момче, по-дребничко, но пак по-високо от Ендър.
— Не Бан-зо, глупчо. Бон-со. Името е испанско. Бонсо Мадрид.
— Aqui nosotros hablamos espanol, senor!2
— Тогава вие ли сте Бонсо? — попита Ендър, като този път произнесе правилно името.
— Не, аз съм само един блестящо надарен полиглот. Петра Арканян. Единственото момиче в армия „Саламандър“. С повече бойни попадения от всеки друг в това помещение.
— О, драгата Петра благоволява да говори — обади се едно от момчетата, — ами че тя благоволява да говори, да говори.
— За да наговори куп глупости, куп глупости, куп глупости! — рече друго момче.
Само няколко души се засмяха.
— Между нас казано — продължи Петра, — ако се наложи да направят клизма на Военното училище, наконечникът ще се забие в отверстие, оцветено в зелено-зелено-кафяво.
Ендър се отчая — вече нямаше никакви опорни точки — без бойна подготовка, дребен, неопитен и обречен на ненавист заради преждевременното повишение. А сега, най-случайно, се бе сприятелил с най-неподходящата личност. Отритнат войн от армия „Саламандър“ — сега в съзнанието на всички останали името му щеше да бъде свързано с нейното. Прекрасен ден. Като огледа ухилените подигравателни физиономии наоколо, той за миг си представи телата им покрити с козина, а зъбите им готови да разкъсват. Аз ли съм единственото човешко същество тук? Нима всички останали са животни, които само дебнат да изядат някого?
Тогава си спомни за Алей. Във всяка армия, разбира се, имаше поне един, когото си струва да познаваш.
Изведнъж, макар и никой да не бе изшъткал за тишина, смехът секна и групата се умълча. Ендър се обърна към вратата. Там стоеше едно момче, високо, мургаво и стройно, с красиви черни очи и изящни устни, които говореха за изтънченост. Бих последвал такъв красавец, обади се някакъв вътрешен глас у Ендър. Бих искал да виждам онова, което виждат тези очи.
— Кой си ти? — попита тихичко момчето.
— Ендър Уигин, сър — отвърна Ендър. — Командирован от набора си в армия „Саламандър“. — Той му протегна заповедта.
Момчето взе листа с рязко уверено движение, без да докосва ръката на Ендър.
— На колко години си, Уигин? — попита той.
— Почти на седем.
— Попитах те — продължи той все така тихичко — на колко, а не почти на колко години си.
— На шест години, девет месеца и дванайсет дни.
— От колко време тренираш в бойната зала?
— От няколко месеца. Прицелът ми е вече по-точен.