— Участвал ли си във военни маневри? По взводове ли ви обучаваха? Провеждали ли сте съвместни учения?
Ендър никога не бе чувал за подобни неща. Той поклати глава.
Мадрид не сваляше поглед от него.
— Ясно. Както скоро ще разбереш, офицерите, които командват това училище, най-вече майор Андерсън, който завежда игрите, много обичат да правят номера. Армия „Саламандър“ тъкмо започна достойно да напомня за себе си. Спечелихме дванайсет от последните си двайсет игри. Изненадахме армиите „Плъх“, „Скорпион“ и „Хрътка“ и сме готови да се борим за водачеството в играта. И, разбира се, разбира се, че ще ми пробутат такъв ненужен, необучен, безнадежден и недоразвит екземпляр като теб.
— Май не ти се зарадва особено — обади се тихичко Петра.
— Млъкни, Арканян — сряза я Мадрид. — Не ни стига една неприятност, а сега и друга. Но каквито и препятствия да ни издигат по пътя нашите офицери, ние си оставаме…
— „Саламандър“! — изкрещяха войниците в един глас.
Ендър инстинктивно започна да възприема събитията по друг начин. Това беше шаблон на поведение, ритуал. Мадрид не искаше да го обиди, а просто овладяваше положението „изникване на неочаквано събитие“, като го използваше, за да укрепи властта си в армията.
— Ние сме огънят, който ще ги погълне, заедно с карантиите им, от глава до пети, ние сме много пламъци, но събрани в един огън!
— „Саламандър“! — изкрещяха отново всички.
— Дори и идването на този тук няма да намали силата ни!
За миг Ендър си позволи да се поддаде на надеждата.
— Ще работя усърдно и бързо ще се науча — каза той.
— Не съм ти разрешил да говориш — отвърна Мадрид. — Възнамерявам да те разменя колкото е възможно по-скоро. Вероятно заради теб ще се наложи да се лиша от някой ценен войн, но такъв, какъвто си дребен, ти си по-лош и от ненужен. Още един неизбежно замразен във всяка битка, ето какво си ти, а ние сме в такова положение, че всеки замразен войник е от значение за класирането. Не влагам нищо лично, Уигин, но съм убеден, че трябва да получиш обучението си за нечия друга сметка, не за моя.
— Душа човек! — обади се Петра.
Мадрид пристъпи към момичето и я зашлеви през лицето с опакото на дланта си. Плесницата не бе звучна, защото я бе ударил само с върха на пръстите си. Но на бузата й се виждаха четири ярки червени петна, а капчици кръв отбелязваха откъде точно бяха минали ноктите му.
— Чуй инструкциите, Уигин. Надявам се, че това е последният път, когато ми се налага да разговарям с теб. Ще стоиш настрани и няма да ни се пречкаш, когато имаме занятия в бойната зала. Трябва да присъстваш, разбира се, но няма да се числиш към никой взвод и няма да участваш в никакви занятия. Когато ни извикат за сражение, ти ще се облечеш бързо и ще се представиш на портала заедно с всички останали. Но няма да минаваш през портала, докато не изминат пълни четири минути от започването на играта. След това ще стоиш на портала до края на играта, без да вадиш и без да стреляш с оръжието си.
Ендър кимна. Значи щеше да бъде едно нищо. Надяваше се размяната да стане час по-скоро.
Забеляза още, че Петра изобщо не заплака от болка, нито пък докосна бузата си, въпреки че капчиците кръв се стекоха в тънка струйка към брадичката й. Може и да бе отритната от останалите, но щом Бонсо Мадрид нямаше да му бъде приятел, тогава Ендър можеше да се сприятели с Петра.
Определиха му легло в дъното на помещението. Горно легло, от което дори не можеше да види вратата, тъй като я закриваше извивката на тавана. Край него имаше и други момчета — изтощени на вид, навъсени, на които почти не обръщаха внимание. Те нямаше какво да кажат на Ендър за добре дошъл.
Ендър се опита да отвори с длан шкафчето си, но нищо не се получи. Тогава осъзна, че шкафчетата нямат кодови ключалки. И на четирите имаше халки, които при отваряне се дърпаха. Значи тук, в армията, нищо нямаше да е само лично негово.
В шкафа имаше костюм. Не от бледозелените костюми на новобранците, а тъмнозелената, обточена с оранжево, униформа на армия „Саламандър“. Беше му доста голям. Но сигурно никога не бе се налагало да доставят униформа за толкова малко момче.
Тъкмо понечи да се съблече, когато забеляза, че Петра се задава по пътеката между леглата. Той се спусна от леглото и застана мирно, за да я поздрави.
— Свободно — рече тя. — Аз не съм офицер.
— Но нали командваш взвод?
Някой се изкикоти.
— Откъде ти хрумна това, Уигин?
— Леглото ти е в предната част на помещението.
— Леглото ми е там, защото съм най-добрият снайпер в „Саламандър“ и защото Бонсо го е страх, че ако взводните не ме държат под око там, отпред, аз ще организирам тук бунт. Като че ли може да се организира нещо с тези момчета. — Тя посочи към навъсените момчета по близките легла.