— Не съм усвоил и никакви добри — посочи той към мишените.
— Това е моя грижа.
Първата сутрин те не свършиха кой знае колко работа. Повече си говореха. Как да мислиш, докато се прицелваш. Как да задържаш в съзнанието си едновременно собственото си движение и движението на врага. Как да изопнеш цялата си ръка и да се прицелиш с тялото си така, че дори и да замразят ръката ти, пак да можеш да стреляш. Как да схванеш в кое положение всъщност стреля спусъкът ти и да задържиш пръста си на него, за да не го дърпаш целия всеки път, когато стреляш. Как да отпускаш тялото си и да не се напрягаш, защото от напрежението може да потрепнеш.
Това бе единственото занимание на Ендър за деня. По време на следобедните учения на армията Ендър получи заповед да си донесе чина и да си учи уроците, седнал в един ъгъл на залата. Всички войници на Бонсо трябваше да присъстват задължително в бойната зала, но не и да участват в сраженията.
Ендър обаче не си учеше уроците. Щом не можеше да участва в ученията като войн, тогава можеше да обучава Ендър като тактик. Армия „Саламандър“ бе разделена на стандартните четири взвода от по десет човека. Някои командири така групираха войниците си, че във взвод А бяха най-добрите войници, а във взвод Г — най-калпавите. Бонсо ги бе размесил, така че във всеки взвод имаше и добри войници и по-слаби.
Само дето взвод Б се състоеше от девет момчета. Ендър се бе питал кого ли са откомандировали, за да се освободи място за него. Скоро стана ясно, че взводният тук е нов. Нищо чудно тогава, че Бонсо бе толкова разгневен — бе загубил взводен командир, за да се сдобие с Ендър.
По отношение на едно нещо обаче Бонсо бе прав. Ендър не беше готов. Времето, определено за занятия, бе запълнено изцяло с бойни учения. Взводовете, които иначе тренираха поотделно, провеждаха в точно определено време образцови по прецизност съвместни операции. Всички войници тук имаха вече изградени онези умения, които липсваха на Ендър. Умението да направиш меко приземяване, като поемеш по-голямата част от сътресението. Точен полет. Промяна на курса посредством използването на замразените войници, които се реят напосоки из залата. Кълба, салта, хитрости. Плъзгане по стените — много трудна маневра, но въпреки това една от най-ценните, тъй като врагът не може да те преследва плътно.
И макар че Ендър разбра колко много не знае, той все пак откри и неща, които можеше да усъвършенства. Добре репетираното разположение на силите бе грешка. То даваше възможност на войниците да изпълняват незабавно гръмогласните заповеди, но и означаваше, че тези заповеди са предсказуеми. Освен това на отделните войници им се даваше много малко инициатива. Щом веднъж се направеше разположение на силите, всички трябваше да последват шаблона. Нямаше възможност да се реагира на действията на противника срещу позициите им. Ендър изучи моделите на позициите на Бонсо така, както би сторил това вражи командир, набелязвайки си начини как да ги разбие.
По време на свободните занимания същата вечер Ендър помоли Петра да се поупражнява с него.
— Не мога — отвърна му тя. — Един ден искам да стана командир, така че ще трябва да се позавъртя из залата за игри. — Широко разпространено бе убеждението, че преподавателите наблюдават игрите с монитори и именно в залата за игри откриват потенциалните командири. Ендър обаче се съмняваше да е така. Взводните командири имаха далеч по-добра възможност да покажат на какво са способни като командири от което и да било видеоустройство.
Но той не възрази на Петра. Тренировките след закуска бяха достатъчно голям жест. И все пак той трябваше да се упражнява. А не можеше да тренира сам, освен някои от основните умения. Повечето от трудните неща изискваха партньори или отбори. Ех, ако можеше да тренира сега с Алей или с Шен.
Добре, а защо да не може да тренира с тях? Изобщо не бе чувал войник да тренира с новобранци, но и нямаше точка в правилника, която да забранява това. Просто не бе правено досега, защото всички презираха до смърт новобранците. А към Ендър все още се отнасяха като към новобранец. Той имаше нужда да тренира с някого, а в замяна можеше да помогне на приятелите си да научат някои неща, които бе видял от по-големите момчета.
— Ей, великият войн се завръща! — извика Бърнард. Ендър застана на прага на старото си спално помещение. Бе отсъствал оттук само един ден, а вече се чувстваше като на чуждо място. А и момчетата му бяха като чужди хора. За малко да се обърне и да си тръгне. Но тук бе Алей, който направи дружбата им свещена. Алей не му беше чужд.