Светлините угаснаха, последва звънецът за лягане. Ендър се върна в помещението с мрачна физиономия. Победен. Сърдит. Другите момчета си направиха съответния извод.
А на сутринта, когато Ендър тръгваше за закуска, Бонсо го спря и заговори на висок глас:
— Промених решението си, дребосък. Може би, като тренираш със своите малчугани, ще успееш да научиш нещо и ще мога по-лесно да те разменя. Готов съм на всичко, за да се отърва по-бързо от теб.
— Благодаря, сър — рече Ендър.
— На всичко — прошепна Бонсо. — Надявам се да се „простудиш“.
Ендър му отправи благодарствена усмивка и излезе. След закуска той отново потренира с Петра. Целия следобед наблюдаваше занятието на Бонсо и си набелязваше начини за унищожаването на армията му. По време на свободните занимания той, Алей и останалите работиха до изнемогване. Мога да го победя, мислеше си Ендър, докато лежеше в леглото си с пулсиращи мускули, които сега се отпускаха. Наистина мога.
Четири дни по-късно армия „Саламандър“ проведе сражение. Ендър тръгна след истинските войници, които кретаха по коридорите към бойната зала. По стените имаше две светлинни маркировки — зелено-зелено-кафявата на „Саламандър“ и черно-бяло-черната на „Кондор“. Когато стигнаха до обичайното място на бойната зала, те завариха този път разделен на две коридор — зелено-зелено-кафява лента, която водеше наляво, и черно-бяло-черна лента, която водеше надясно. След още един завой надясно армията спря пред празна стена.
Взводовете заеха позиция мълчешком. Ендър бе застанал най-отзад. Бонсо даваше нарежданията си.
— Взвод А! Хващате се за скобите и се отправяте нагоре. Б — поемате наляво. В — вдясно, а Г — надолу. — Той се убеди, че взводовете имат нужната ориентация, за да изпълнят указанията, и добави: — А ти, малък глупако, изчакай четири минути и после мини през портала. Да не си посмял дори да издърпаш пистолета си.
Ендър кимна. Изведнъж стената зад Бонсо стана прозрачна. Значи това изобщо не бе стена, а силово поле. Бойната зала също бе по-различна. Из въздуха се виждаха огромни кафяви сандъци, които закриваха отчасти гледката. Значи това бяха препятствията, които войниците наричаха „звезди“. Явно че бяха хаотично разхвърляни, а Бонсо, изглежда, съвсем не се интересуваше от местонахождението им. Войниците, изглежда, вече знаеха как да се справят със звездите.
Докато стоеше и наблюдаваше сражението от коридора, на Ендър скоро му стана ясно, че те изобщо не знаят как да се справят със звездите. Те наистина знаеха как да осъществят меко кацане върху дадена звезда и как да я използват за прикритие. Беше им ясна и тактиката при щурмуването на вражеската позиция, разположена на тази звезда. Но изобщо не им беше ясно кои от тези звезди са най-важни. Те упорито атакуваха звезди, които спокойно биха могли да отминат, плъзгайки се по стените към по-предна позиция.
Другият командир се възползваше от пренебрежението на Бонсо към стратегията. „Кондор“ принудиха саламандрите да предприемат атаки, които им струваха скъпо. Все по-малко и по-малко саламандри бяха размразявани за атаката на следващата звезда. Само след пет-шест минути стана ясно, че „Саламандър“ няма да успее да разгроми врага с атаки.
Ендър мина през портала. Той се спусна леко надолу. В бойните зали, в които бе тренирал, вратите бяха винаги на нивото на пода. При истинските сражения обаче вратата бе поставена в средата на стената, на еднакво разстояние от пода и от тавана.
Изведнъж почувства, че си е възвърнал чувството за ориентация, както беше в совалката. Онова, което бе долу, сега бе горе, а ето че вече бе встрани. При нулева гравитация човек нямаше причина да има ориентацията, която бе имал в коридора. Гледайки идеално квадратните врати, беше невъзможно да се прецени кое е нагоре. Но това не беше и от значение. Защото Ендър бе открил сега ориентацията, която имаше значение. Вратата на врага бе надолу. Целта на играта бе да се спуснеш до вражеския дом.
Ендър направи движенията, които го тласнаха в новата му посока. Вместо да разпери ръце и крака и така да превърне цялото си тяло в идеална мишена за враговете, Ендър насочи само краката си към тях. Това го превръщаше в много по-дребна мишена.
Някой го забеляза. Той, в края на краищата, се носеше безцелно, без никакво прикритие. Инстинктивно присви крака под себе си. Но в този миг го поразиха и крачолите на костюма му замръзнаха в това положение. Ръцете му не бяха замразени, тъй като без пряко попадение в тялото замръзваха само поразените крайници. На Ендър му мина през ум, че ако не бе изложил краката си по посока на врага, тялото му сега щеше да е поразено. И тогава щеше да е неподвижен.