Алей обаче му бе оставил нещо. Ендър лежеше в леглото си и както си спеше, усети устните на Алей върху бузата си и го чу да изговаря думата „мир“. Целувката, думата, мирът бяха все още с него. Аз съм само онова, което си спомням, а споменът за приятелството на Алей е толкова жив, че те не могат да ми го изтръгнат. Както и Валънтайн, от всички най-силният ми спомен.
На другия ден се разминаха с Алей в коридора и се поздравиха, докоснаха ръцете си, разговаряха, но и двамата знаеха, че между тях вече имаше стена. Тази стена можеше и да се събори в някой бъдещ ден, но засега единственият мост между тях бяха корените, пораснали надълбоко под стената, където бяха недосегаеми.
Най-ужасното нещо обаче бе страхът, че стената никога няма да може да се събори, че дълбоко в сърцето си Алей бе доволен от раздялата и че се радваше, че ще бъде противник на Ендър.
Защото сега, когато не можеха да бъдат заедно, вече ги разделяше бездна и онова, което бе сигурно и непоклатимо, бе вече крехко и незначимо. Откакто не сме заедно. Алей ми е някак си чужд, защото той води сега живот, който не е част от моя, а това означава, че когато се виждаме с него, ние вече няма да се познаваме.
Това го натъжи, но Ендър не заплака. Беше приключил със сълзите. Откакто бяха превърнали Валънтайн в чужд за него човек, откакто я бяха използвали като оръдие, за да му окажат натиск, оттогава насетне те никога повече не можеха да му причинят болка, толкова голяма, че да го накарат да заплаче. Ендър бе сигурен в това.
И събрал в себе си толкова много ярост, той реши, че е вече достатъчно силен, за да ги победи, тях, преподавателите, неговите врагове.
Глава единайсета
Veni vidi vici
— Сигурно не говориш сериозно за програмата на сраженията.
— Напротив.
— Но армията му е сформирана едва преди три седмици и половина.
— Вече ти казах. Направихме няколко компютърни симулации по отношение на вероятните резултати. Ето какви са оценките на компютъра за онова, което ще постигне Ендър.
— Ние искаме да го обучаваме, а не да му причиним психически срив.
— Компютърът го познава по-добре от нас.
— Компютърът не е от милостивите.
— Ако искаше да си милостив, трябваше да отидеш в манастир.
— Искаш да кажеш, че това не е манастир, така ли?
— Това е най-добрият вариант и за Ендър. Така ще раздвижим истинските му възможности.
— Смятах, че ще му дадем две години като командир. Обикновено по програма след първите три месеца им планираме по едно сражение на всеки две седмици. Предложението ти е малко крайно.
— Разполагаме ли наистина с две години, за да му ги дадем?
— Да, знам. Представям си го Ендър след година. Ще е напълно изтощен и изчерпан, защото е бил тласнат много по-далеч, дотам, докъдето никой друг човек не би могъл да стигне.
— Най-важното задание, което дадохме на компютъра, бе субектът да остане годен за работа след тренировъчната програма.
— Е, всъщност, ако наистина остане годен…
— Виж какво, полковник Граф, ако си спомняш, ти бе човекът, който ме накара да изготвя тази програма, въпреки протестите ми.
— Така е. Прав си. Не трябваше да те товаря с моята съвест. Но моята страст да жертвам малки деца, за да спася човечеството, е поохладняла. Полемархът е бил на посещение при Хегемона. Изглежда, руското разузнаване се е разтревожило, че някои от активните граждани вече разискват по информационните мрежи как Америка да използва МФ, за да разруши Варшавския договор веднага щом бъгерите бъдат победени.
— Тази работа ми изглежда недоносче.
— Както и налудничава. Свободното слово е едно нещо, но да се излага на опасност Лигата, и то заради националистическо съперничество… И точно заради такива хора — късогледи, вредни самоубийци, ние тласкаме Ендър към ръба на човешката издръжливост.
— Мисля, че ти подценяваш Ендър.
— Но аз се опасявам, че подценявам и глупостта на останалата част от човечеството. Абсолютно сигурни ли сме, че трябва да спечелим тази война?
— Сър, тези думи звучат като предателство.
— Това беше черен хумор.
— Не беше смешно. Когато става въпрос за бъгерите, нищо…