— Ще тренираме ли със звезди? — попита Горещата супа. — За да може прицелът ни да е по-стабилен.
— Не ми се иска да свиквате да имате нещо, което да прави ръката ви по-стабилна. Ако не я усещате стабилна, замразете си лакътя. А сега действайте.
Взводните командири бързо започнаха тренировката, а Ендър минаваше от група на група, за да прари предложения и да помага на войници, които наистина изпитваха особени затруднения. Войниците вече знаеха, че Ендър може да бъде груб, когато говореше на групите например, но когато работеше с отделния човек, той бе винаги търпелив, обясняваше толкова пъти, колкото е необходимо, правеше предложенията си спокойно и изслушваше въпросите, проблемите и мненията. Но така и никога не се засмя, когато искаха да се пошегуват с него, и те скоро спряха да правят подобни опити. Той бе командир във всеки един миг от общуването им. И никога не се налагаше да им го напомня. Той просто беше командир.
Трудиха се през целия ден с вкус на победа в устата си и отново извикаха „ура“, когато завършиха половин час по-рано. Ендър задържа взводните командири до редовното за обяд време, за да поговорят за тактиката, която бяха приложили, и да направят преценка на работата на всеки войник. После отиде в стаята си и се преоблече за обяд. Щеше да влезе в командирската трапезария около десет минути след другите. Смяташе, че с точно толкова трябва да закъснее. Тъй като това бе първата му победа, той още не бе влизал в командирската трапезария и изобщо нямаше представа какво поведение се очаква от новите командири, но знаеше, че иска да влезе след всички останали, когато резултатите от сутрешните битки ще са вече изложени на таблото. Днес името на армия „Дракон“ нямаше да е неизвестно.
Влизането му не предизвика кой знае какво оживление. Но когато някои от присъстващите забелязаха колко е дребен и видяха драконите по ръкавите на униформата му, те го зяпнаха открито и докато си вземаше храната и седна на масата, в помещението се възцари тишина. Ендър започна да се храни бавно и съсредоточено, като се преструваше, че не забелязва, че е център на внимание. Постепенно хората се върнаха към разговорите си и Ендър вече можеше да се отпусне и да се огледа.
Една цяла стена на трапезарията представляваше табло за резултати. Таблото в трапезарията на войниците информираше за резултатите на всяка армия през последните две години. Тук обаче таблото показваше резултатите на всеки командир. Новият командир не можеше да наследи доброто класиране на предшественика си — той се класираше само според своите собствени постижения.
Ендър имаше най-доброто класиране. Не само идеален резултат в графа „Победи и загуби“, но и по останалите показатели бе доста напред. Среден брой улучени войници, среден брой улучени противници, средна продължителност на битката — по всеки един показател той бе на първо място.
Когато бе почти привършил с обяда си, някой пристъпи зад гърба му и го докосна по рамото.
— Ще имаш ли нещо против да седна при теб? — Ендър не трябваше да се обръща, за да разбере, че това е Динк Мийкър.
— Здрасти, Динк — поздрави Ендър. — Заповядай.
— Страшен победител се извъди — заговори весело Динк. — Всички се опитваме да решим дали резултатите ти там, на таблото, са чудо, или грешка.
— Само навик — отвърна Ендър.
— Една победа не означава още навик — рече Динк. — Не се фукай. Когато си все още новак, те пращат да се биеш със слаби командири.
— Карн Карби не е на опашката на ранглистата. — И това бе вярно. Карби бе някъде по средата.
— Него го бива — каза Динк, — като се има предвид, че току-що започва. Дава надежди. А ти не даваш надежди. Даваш обещание за опасност.