Глава дванайсета
Бонсо
— Генерал Пейс, заповядайте, седнете. Научавам, че сте дошли при мен по някакъв спешен въпрос.
— Полковник Граф, обикновено не си позволявам да се намесвам във вътрешните работи на Военното училище. Вашата автономия е гарантирана. И въпреки различието в чиновете ни, на мен ми е много добре известно, че мое право е единствено да давам съвети, а не да ви нареждам да предприемате някакви действия.
— Действия ли?
— Не бъдете неискрен с мен, полковник Граф. Американците ги бива да се правят на наивници, когато им скимне, но мен не можете да ме измамите. Знаете добре защо съм тук.
— Да. Сигурно Дап е изпратил рапорт.
— Той изпитва… бащински чувства към учениците. Според него това, че пренебрегвате една потенциално смъртоносна ситуация, е повече от нехайство — според него това е почти заговор, който трябва да причини или смърт, или сериозно нараняване на един от учениците тук.
— Това е училище за деца, генерал Пейс. И тук едва ли съществува въпрос, който би наложил присъствието на началника на Военната полиция на МФ.
— Полковник Граф, от известно време името на Ендър Уигин проникна и сред висшето командване. То дори стигна и до моите уши. Чух, че скромно го описват като нашата единствена надежда за победа в предстоящото нашествие. И когато именно неговият живот или здраве са в опасност, мисля, че е нормално Военната полиция да проявява известен интерес към опазването и защитата на момчето. А вие какво смятате?
— Дявол да го вземе и Дап, и вас, сър, аз знам какво правя.
— Наистина ли?
— По-добре от всеки друг.
— О, това е ясно, след като никой друг няма и най-малката представа за това, което вършите. От осем дни ви е известно, че сред някои от най-покварените от тези „деца“ се готви заговор, чиято цел е да смажат, ако могат, Ендър Уигин. И че някои от заговорниците, особено момчето на име Бонито дьо Мадрид, най-често наричан Бонсо, не са склонни да покажат въздържаност по време на тази разправа, така че за Ендър Уигин, неоценимо важната за света надежда, съществува сериозна заплаха мозъкът му да бъде разплескан по стените на вашето, обикалящо преспокойно по своята непретенциозна орбита, Военно училище. А вие, макар и уведомен за тази опасност, предлагате да предприемем…
— Нищо.
— Сега разбирате защо се засилва нашето недоумение.
— Ендър Уигин е изпадал в подобно положение и преди. На Земята, в деня, в който му бе свален мониторът, и повторно, когато група по-големи момчета…
— Преди да дойда тук, посъбрах някои сведения за минали събития. Ендър Уигин е предизвикал Бонсо Мадрид отвъд рамките на човешкото търпение. А вие не разполагате с военна полиция, която винаги да има готовност да потушава безредиците. Това е безотговорно.
— Когато Ендър Уигин стане командир на нашите флотилии и трябва да взема решения, които ще ни донесат победа или унищожение, дали ще има наоколо военна полиция, която да се втурне да го спасява, в случай, че сам не може да се справи с положението?
— Не виждам връзката.
— Очевидно не я виждате. Но тя съществува. Ендър Уигин трябва да повярва, че каквото и да се случи, никой от възрастните няма никога, абсолютно никога да се намеси, за да му помогне по някакъв начин. Трябва да вярва до дъното на душата си, че може да направи само онова, което той и останалите деца измислят да направят за себе си. Не повярва ли в това, никога няма да стигне до върховете на своите способности.
— Но той няма да стигне до върховете на своите способности и ако е мъртъв или инвалид за цял живот.
— Това не може да му се случи.
— Защо не вземете да дипломирате Бонсо? Той е достатъчно голям.
— Защото Ендър знае, че Бонсо замисля да го убие. Ако дипломираме Бонсо предсрочно, ще разбере, че сме искали да го спасим. А и всеки знае, че Бонсо не е достатъчно добър командир, за да го повишим заради някакви заслуги.
— А другите деца? Тези, които ще му помогнат?
— Ще изчакаме да видим какво ще стане. Това е първото, последното и окончателното ми решение.
— Бог да ви е на помощ, ако се окаже, че грешите.