— Бог да ни е на помощ на всички, ако се окаже, че греша.
— Ще ви изправя пред Върховния военен съд. Ако грешите, ще се погрижа името ви да стане из целия свят синоним на позор.
— Ще бъде справедливо. Но моля да запомните, че ако се окаже, че съм прав, трябва да се погрижите да получа петдесетина медала.
— За какво?
— За това, че съм ви попречил да се намесите.
Ендър седеше в ъгъла на бойната зала, с лакът затъкнат в една скоба и наблюдаваше как Бийн провежда тренировката на своя отряд. Вчера бяха работили върху нападения без пистолети и отнемане с крака оръжието на противника. Ендър им помогна с някои хватки от курса по едноличен бой в условията на гравитацията — много неща трябваше да се променят, но инерцията при полета бе оръжие, което можеше да се използва срещу противника както при нулева, така и при земна гравитация. Днес обаче Бийн си имаше нова играчка. Това бе обезопасяващо въже, един от онези тънки, почти невидими кабели, използвани при строителни работи в открития космос, с чиято помощ можеха да се завържат два предмета един за друг. Понякога тези обезопасяващи въжета бяха дълги цели километри. Това тук бе малко по-късо от едната страна на бойната зала, но въпреки това можеше да се навие лесно и незабележимо около кръста на Бийн. Той го изхлузи като част от облеклото си и подаде края му на един от войниците си.
— Завържи го за някоя скоба и го намотай няколко пъти. — Бийн прекара другия край на въжето през цялата зала.
Като препятствие не върши много работа, реши Бийн. Наистина почти не се забелязваше, но едно-единствено опнато въже едва ли би могло да спре противника, който лесно може да се провре под него или да го прескочи. Тогава му хрумна да го използва, за да промени посоката на движението си из залата. Пристегна го здраво около кръста си, като остави другия край завързан за скобата, засили се с няколко движения и се стрелна право напред. Въжето го улови, изопна се, промени рязко посоката му и в края на новата дъговидна траектория тялото му се бухна жестоко в стената.
Той се разпищя неистово. Само след миг Ендър проумя, че Бийн не пищи от болка.
— Видяхте ли с каква скорост летях! Видяхте ли как промених посоката на полета си?
Скоро цялата армия „Дракон“ прекъсна работа за да наблюдава тренировката на Бийн с въжето. Промените в посоката бяха смайващи, особено когато човек не знаеше накъде да търси с поглед невидимото въже. А когато реши да използва въжето, за да се прикрепи към една звезда, той постигна скорости, каквито никой не бе виждал дотогава.
Беше 21:40, когато Ендър разпусна вечерната тренировка. Изтощени, но радостни, че са видели нещо ново, войниците му тръгнаха по коридорите към спалното помещение. Ендър вървеше сред тях и мълчеше, но даваше ухо на разговора им. Бяха уморени наистина… вече четвърта седмица имаха всеки ден сражения и често попадаха в ситуации, които подлагаха възможностите им на нечувани изпитания. Те обаче бяха щастливи, горди и дружни — никога не бяха губили сражение и се бяха научили да си вярват един на друг. Да вярват, че другарите им по оръжие се бият упорито и талантливо. Да вярват, че взводните им командири пестят, а не пилеят силите им, и най-вече да вярват на Ендър, че ги подготвя за всичко, което някога би могло да се случи.
Както вървяха по коридора, Ендър забеляза няколко по-големи момчета, привидно заети с разговор в страничните коридори и стълбища, като някои от тях се разхождаха дори из техния коридор. И едва ли бе съвпадение, че толкова много от тях носеха униформата на „Саламандър“, а останалите бяха предимно момчета от онези армии, чиито командири най-люто мразеха Ендър Уигин. Неколцина от тях го стрелваха с очи и бързо отместваха поглед, други бяха прекалено нервни и прекалено напрегнати, за да си дават вид, че се шляят наоколо. Какво ще предприема, ако нападнат сега армията ми тук, в коридора? Момчетата ми са до едно малки и дребни и абсолютно неподготвени за сражение в условията на гравитацията. И кога ли да се подготвят?
— Здрасти, Ендър! — подвикна някой. Ендър се спря и погледна назад. Беше Петра.
— Ендър, мога ли да поговоря с теб?
— Ще разговаряме в движение — отвърна Ендър.
— Трябваш ми съвсем за малко.
Ендър се обърна и продължи да крачи редом с войниците си. Петра се затича, за да го догони.
— Добре, така да бъде. — Напрежението на Ендър нарасна, когато Петра се приближи към него. Дали и тя не бе от тях? От онези, които го мразеха дотолкова, че искаха да му сторят зло?
— Един твой приятел ме помоли да те предупредя. Има няколко момчета, които искат да те убият.