Ендър се завъртя навреме, за да види как Бонсо се олюлява назад с разкървавен нос, ахнал от изненада и болка. Ендър знаеше, че в този миг можеше да излезе от помещението и да сложи край на двубоя. Така както се бе измъкнал от бойната зала след онази кървава разпра. Но това щеше само да означава че двубоят ще се повтори. Щяха да се бият отново и отново, докато се изчерпи желанието им да се бият. Единственият начин да се сложи край на тази вражда веднъж и завинаги бе да набие Бонсо така, че страхът му да стане по-силен от омразата му.
Ето защо Ендър се облегна на стената отзад, после подскочи нагоре и се отблъсна с ръце. Краката му се забиха в корема и гърдите на Бонсо. Ендър се завъртя във въздуха и падна на ръце и крака, подвря се под Бонсо и когато този път замахна с крак и го стовари в чатала на Бонсо, ударът му бе точен, силен и сигурен.
Бонсо не изкрещя от болка. Изобщо не реагира, само дето тялото му подскочи леко нагоре. Сякаш Ендър бе ритнал някаква мебел. Бонсо се сгърчи, килна се настрани и се пльосна точно под врялата струя на душа. Не направи каквото и да било движение, за да избегне убийствената горещина.
— Господи! — изкрещя някой. Приятелите на Бонсо наскачаха да спрат водата. Ендър бавно се изправи на крака. Някой му тикна кърпата в ръцете. Беше Динк.
— Хайде да се махаме оттук — рече Динк.Той отведе Ендър. Зад гърба си чуха тежкия тропот от стъпките на възрастни, които се спускат тичешком по стълбата. Сега преподавателите щяха да дойдат. Както и медицинският персонал. За да превържат раните на противника на Ендър. А защо не бяха дошли преди боя? Тогава можеше да се размине и без рани.
За Ендър вече нямаше никакво съмнение. Не можеше да разчита на никаква помощ. С каквато и опасност да се сблъска, сега и за в бъдеще, никой нямаше да го отърве от нея. Питър може и да бе измет, но Питър винаги имаше право, винаги — властта да причиняваш болка, властта да убиваш и рушиш е единствената реална власт, защото, ако не можеш да убиваш, ти винаги ще си на прицела на онези, които могат, и тогава нищо и никой не може да те спаси.
Динк го заведе в стаята му и го накара да легне на леглото.
— Ранен ли си някъде? — попита той.
Ендър поклати глава.
— Ти го попиля. Бях те отписал от живите, като видях как те награби. Но ти го попиля. Ако Бонсо не беше паднал, ти щеше да го убиеш.
— Той искаше да ме убие.
— Известно ми е. Познавам го. Никой не мрази като Бонсо. Но край. Ако не го „простудят“ заради това и не го изпратят вкъщи, той никога няма да посмее да те погледне в очите. Нито теб, нито когото и да било. Стърчеше над теб поне с цяла глава, а накрая заприлича на саката крава, която лежи и преживя.
Ендър виждаше пред очите си обаче единствено лицето на Бонсо, когато го ритна в слабините. Празният мъртвешки поглед в очите му. Той още тогава бе победен. Още тогава бе в безсъзнание. Очите му бяха отворени, но той и не възнамеряваше да помръдне, само това глупаво каменно изражение на лицето му, о, тази ужасна физиономия, същата като на Стилсън, когато го пребих.
— Те обаче ще го изключат — рече Динк. — Всеки знае, че той започна пръв. Видях ги, като станаха и излязоха от столовата. Само след секунди проумях, че и теб те няма, и след една минута вече те открих къде си. Предупредих те да не ходиш никъде сам.
— Съжалявам.
— Сигурно ще го „простудят“. Размирник. Дявол го взел и него, и скапаната му чест.
И в същия миг, за изненада на Динк, Ендър заплака. Както лежеше по гръб, все още плувнал в пот и вода, той преглъщаше хлипанията си, а изпод ресниците му бликаха сълзи и се сливаха със струйките по лицето му.
— Добре ли си?
— Не исках да му сторя нищо лошо — хълцаше Ендър. — Той защо не поиска да ме остави на мира?
Чу как вратата му тихичко се отвори и затвори. Веднага разбра, че това е известие за сражение. Отвори очи в очакване да види сумрака на разсъмването. Вместо това видя блесналите лампи. Беше гол и когато се размърда, усети, че леглото му е цялото мокро. Очите му бяха подпухнали от плача и го боляха. Погледна часовника върху писалището. Той показваше 18:20. Денят продължаваше. Днес вече имахме сражение, днес вече имах две сражения — копелетата знаят много добре какво се случи — и въпреки това ми правят този номер.
УИЛЯМ БИЙ, АРМИЯ „ЛЕШОЯД“, И ТАЛОУ МОМУ, АРМИЯ „ТИГЪР“, 19:00
Той приседна на ръба на леглото. Листчето затрепера в ръката му. Това не е по силите ми, рече той тихо. И после вече не така тихо повтори:
— Това не е по силите ми.