— Местят ли те? — попита Ендър. Не можеше да повярва, но гласът му прозвуча нехайно, вяло.
— В армия „Заек“.
Ендър кимна. Разбира се. Беше ясно. Щом не могат да победят мен и моята армия, ще ми вземат армията.
— Карн Карби е разбран човек — рече Ендър. — Надявам се, че е наясно колко струваш.
— Карн Карби бе дипломиран днес. Получи известие, докато ние се сражавахме.
— Тогава кой ще командва „Заек“?
Бийн разпери безпомощно ръце.
— Аз.
Ендър вторачи поглед в тавана и кимна.
— Разбира се. Та ти си само с четири години по-малък от редовните командири.
— Не е смешно. Изобщо не разбирам какво става тук. Всичките тези промени в играта. А сега и това. А не съм и единственият, когото преместват. Дипломираха половината от командирите и преместиха мнозина от нашите момчета да командват армиите им.
— Кои момчета?
— Ами излиза, че местят всеки взводен и помощник-взводен.
— Разбира се. Щом са решили да унищожат армията ми, трябва да я сринат до основи. Каквото и да правят, правят го професионално.
— Въпреки всичко ти ще победиш, Ендър. Всички сме убедени в това. Ето какво рече Том Лудата глава: „Искате да кажете, че ще трябва да измисля как да победя армия «Дракон»? Правилно ли съм чул?“ Всички знаем, че ти си най-добрият. Те не могат да те победят, каквото и да…
— Вече ме победиха.
— Не, Ендър, не могат да…
— Тяхната игра вече не ме интересува, Бийн. Повече няма да играя. Никакви тренировки вече. Никакви сражения. Могат да ми оставят колкото си искат листчета на пода, но аз няма да се сражавам. Взех това решение, преди да мина през портала днес. Ето защо те накарах ти да превземеш вратата. Не вярвах, че ще успеем, но ми беше все едно. Просто исках да напусна играта достойно.
— Трябваше да видиш физиономията на Уилям Бий. Стоеше вцепенен и се опитваше да проумее как загубил, след като ти си имал само седем момчета, които са можели да си движат пръстите на краката а той е имал само трима, които не са можели да го правят.
— Защо ми е притрябвало да виждам физиономията на Уилям Бий? Защо ми трябва да побеждавам някого? — Ендър притисна с длани очите си. — Днес нараних Бонсо много зле, Бийн. Наистина го нараних зле.
— Той си го изпроси.
— Не трябваше да го удрям повторно. Беше като мъртвец. Но и това не ме възпря.
Бийн не каза нищо.
— Исках да съм сигурен, че никога повече няма да ми стори зло.
— Вече няма да може — рече Бийн. — Изпратиха го вкъщи.
— Толкова рано?
— Както обикновено преподавателите не се впуснаха в обяснения. В официалното съобщение се казва, че е дипломиран, но в графата „Направление“, нали знаеш, там, дето пишат къде го пращат — в Тактическото училище, Артилерийското, Подготвителното командирско, Навигационно, пише само: Картагена, Испания. А той е оттам.
— Радвам се, че са го дипломирали.
— Виж какво, Ендър, ние пък се радваме, че вече го няма тук. Ако знаехме само какво се кани да ти направи, щяхме да го убием на място. Вярно ли е, че довел със себе си цяла тайфа приятели, които да те нападнат?
— Не, не е вярно. Бяхме само двамата — той и аз. Той се биеше честно. Ако не беше чувството му за чест, той и приятелите му щяха да ме смажат. Можеше дори да ме убият. Чувството му за чест ми спаси живота. Аз не се бих заради честта си — добави Ендър. — Бих се, за да победя.
Бийн се засмя.
— И наистина победи. С един шут го изкара от орбита.
На вратата се почука. Преди Ендър да успее да продума, вратата се отвори. Ендър очакваше, че ще влязат още войници. Беше обаче майор Андерсън. А след него влезе и полковник Граф.
— Ендър Уигин — каза Граф.
Ендър скочи на крака.
— На вашите заповеди, сър.
— Избухването ти в бойната зала днес е израз на непокорство и подобно нещо не бива да се повтаря.
— Слушам, сър.
Бийн продължаваше да се чувства все така непокорен и си мислеше, че Ендър не заслужава подобен укор.
— Мисля, че някой все пак трябва да каже на преподавателите какво представляваш ти за нас.
Възрастните не му обърнаха внимание. Андерсън връчи на Ендър лист хартия. Стандартен размер лист. Не едно от онези листчета, които служеха за вътрешни разпореждания. Това бе напълно редовен набор заповеди. Бийн знаеше за какво се отнасят. Ендър напускаше училището.
— Дипломират ли те? — попита Бийн. Ендър кимна.
— Защо се бавиха досега? Дипломират те само две-три години по-рано. Вече си се научил да вървиш, да спиш и да се храниш сам. Какво още могат да те научат?