Ендър поклати глава.
— Зная само, че играта свърши. — Той сгъна листа. — Ще мога ли да съобщя на армията си?
— Няма време — отговори Граф. — Совалката ти тръгва след двайсет минути. Освен това по-добре ще е да не разговаряш с тях. Така раздялата ще е по-лека.
— За тях или за вас? — попита Ендър. Той не дочака отговор. Обърна се бързо към Бийн, взе за миг ръката му в своята и после тръгна към вратата.
— Почакай! — каза Бийн. — Къде отиваш? В Тактическото? В Навигационното? В Артилерийското?
— В Командирското училище — отвърна Ендър.
— В подготвителното командирско ли?
— В Командирското — отговори Ендър и си излезе.
Андерсън го последва плътно. Бийн улови полковник Граф за ръкава.
— Никой не постъпва в Командирското училище, преди да е навършил шестнайсет години?
Граф се освободи от ръката на Бийн и излезе, като затвори вратата след себе си.
Бийн остана сам в стаята, опитвайки се да разбере какво може да означава всичко това. Никой не отиваше в Командирското, без да е прекарал три години в Подготвителното командирско училище или в Тактическото, или в Артилерийското. И освен това никой не се дипломираше във Военното училище, преди да е учил в него най-малко шест години. Ендър бе учил тук само четири.
Системата се разпада. Нямаше никакво съмнение. Или някой от висшето командване е полудял, или става нещо лошо с войната, с истинската воина, войната с бъгерите. Защо иначе би им трябвало да разрушават системата на обучение и да съсипят играта по този начин? Защо иначе би им трябвало да направят такова малко дете като мен командир на армия?
Бийн се питаше за всичко това, докато вървеше по коридора към собствената си стая. Осветлението изгасна тъкмо когато стигна до леглото си. Съблече се на тъмно и се помъчи пипнешком да постави дрехите си в един шкаф, който не можеше да види. Чувстваше се ужасно. В първия миг си помисли, че се чувства така зле, защото се страхува да командва армия, но това не беше вярно. Знаеше, че ще стане добър командир. Доплака му се. Не беше плакал от онези първи дни на носталгия след пристигането си тук. Опита се да назове чувството, което затъкваше като буца гърлото му и го караше тихичко да хлипа, колкото и да се стараеше да потисне риданията си. Захапа ръка, за да ги замени с болка. Не помогна. Никога нямаше да види пак Ендър.
Щом веднъж назова чувството си, вече можеше да го овладее. Той легна възнак и пряко волята си се зае с упражненията за самовнушение и отпускане, докато не почувства, че не му се плаче повече. После потъна в сън. Заспа с ръка близо до устата си. Ръката му лежеше колебливо върху възглавницата, сякаш Бийн не можеше да реши дали да си гризе ноктите, или да си смуче палеца. Челото му бе сбръчкано. Дишането му бе леко и отривисто. Той беше войник и ако някой го попиташе какъв иска да стане като порасне, Бийн нямаше да разбере за какво става въпрос.
Докато влизаше в совалката, Ендър за първи път забеляза, че отличителните знаци на униформата на майор Андерсън са променени.
— Да, той е вече полковник — обясни Граф. — Всъщност от днес следобед на майор Андерсън му бе възложено командването на Военното училище. На мен ми бяха възложени други отговорности.
Ендър не го попита какви са те.
Граф се привърза здраво с коланите в креслото срещу Ендър. С тях имаше само още един пътник, мълчалив човек с цивилни дрехи, който бе представен като генерал Пейс. Пейс носеше чанта с документи и нямаше повече багаж от Ендър. Това, че и Граф пътуваше почти без багаж, подейства някак си успокоително на Ендър.
По време на цялото пътуване до Земята, Ендър заговори само веднъж.
— Защо отиваме на Земята? — попита той. — Мислех си, че Командирското училище е някъде в Астероидния пояс.
— И си прав — отвърна Граф. — Но военното училище не разполага с технически съоръжения за докуване на кораби за далечния космос. И по тази причина ще получиш кратка отпуска на Земята.
Ендър искаше да попита дали това означава, че ще може да види семейството си. Но само при мисълта, че това може да се окаже възможно, той се изплаши и така и нищо не попита. Само затвори очи и се опита да заспи. Зад гърба му генерал Пейс го изучаваше с поглед. Ендър не можеше да предположи защо.
Когато кацнаха във Флорида, беше горещ летен следобед. От толкова време Ендър не бе виждал слънце, че светлината му едва не го ослепи. Той присви очи, кихна и понечи да се върне обратно в совалката. Всичко му се виждаше далечно и отчайващо плоско. Земята, на която й липсваше леката заобленост на подовете във Военното училище, сякаш хлътваше рязко и макар и стъпил на равен терен, Ендър имаше чувството, че се е покатерил на островърха кула. Истинската гравитация бе съвсем различна и като вървеше, Ендър си тътреше краката. Беше му противно. Прииска му се да се върне у дома, обратно във Военното училище, единственото място във вселената, където се чувстваше у дома.