— Питър, но тук не става въпрос за теб и мен, а за Демостен и Лок. Ние ги измислихме. Те не са истински. Освен това тази покана не означава, че те харесват Демостен повече от Лок. Означава само, че Демостен се ползва с по-широка подкрепа. И ти знаеше, че ще стане така. Тази покана ще зарадва много русофоби и шовинисти.
— Моите намерения бяха по-различни. Лок трябваше да е по-уважаваният от двамата.
— Но той в действителност е! Истинското уважение се гради по-бавно от уважението на управниците. Питър, как можеш да ми се сърдиш само защото съм се справила добре с нещата, които ти ме накара да правя.
Но той й се сърдеше дни наред и оттогава я остави сама да си измисля идеи за колонките, вместо да й казва какво трябва да пише. Сигурно предполагаше че това ще влоши качеството на колонките на Демостен, но дори и да бе станало, никой не го забеляза. А това, че тя не отиде нито веднъж при него да хленчи за помощ, вероятно го разгневи още повече. Тя бе играла ролята на Демостен прекалено дълго, за да се нуждае някой да й казва какво би мислил за нещата Демостен.
И с разрастването на кореспонденцията й с някои от политически активните граждани тя започна да научава различни неща, да получава информация, която просто не бе достъпна за обикновените хора. Някои военни, които си кореспондираха с нея, подхвърляха неволни сведения за различни неща, а тя и Питър ги сглобяваха, за да получат накрая невероятната и ужасяваща картина за дейността на Варшавския договор. Те наистина се готвеха за война, смъртоносна и кървава световна война. Демостен не грешеше, като подозираше, че Варшавският договор не съблюдава условията на Лигата.
И Демостен постепенно започна да води свой собствен живот. Понякога тя се улавяше, че мисли като Демостен, когато довършва материалите за колонката си, че се съгласява с идеи, които бяха замислени като хладнокръвно пресметнати пози. А понякога четеше есетата на Лок и се дразнеше от очебийната му слепота за същността на действителните събития.
Вероятно не е възможно да играеш нечия роля, без да се превърнеш в героя, в който се превъплъщаваш. Тя размишляваше по този въпрос, който в продължение на няколко дни не й даде мира, а после написа една колонка, като използва тези си размисли за увод, за да докаже, че политици, които се подмазват на руснаците с цел да запазят мира, неминуемо ще свършат като техни подвластни във всяко едно отношение. Това бе чудесно ужилване за партията, която бе на власт, и Валънтайн получи купища одобрителни писма. Освен това тя престана да се тревожи от мисълта, че може да заприлича на Демостен. Той е по-умен от Питър и винаги съм го уважавала заради това, помисли си тя.
Граф я чакаше след училище. Беше се облегнал на колата си. Носеше цивилни дрехи и бе напълнял, ето защо тя първоначално не го позна. Но той й кимна и преди да й се представи, тя си спомни името му.
— Няма да пиша друго писмо — рече тя. — Не трябваше изобщо да пиша и онова.
— В такъв случай не ти допадат и медалите.
— Не особено.
— Ела да те повозя, Валънтайн.
— Не се возя с непознати.
Той й подаде едно листче. Беше бланка за позволение, подписана от родителите й.
— В такъв случай не сте непознат. Къде ще ходим?
— Да видим един млад войник, който е в Грийнборо в отпуск.
Тя се качи в колата.
— Ендър е само на десет години — каза тя. — Доколкото си спомням, вие ни бяхте казали, че ще получи първата си отпуска, когато навърши дванайсет.
— Той прескочи няколко класа.
— Значи се учи добре?
— Сама го попитай, като го видиш.
— Защо аз? Защо не цялото ни семейство?
Граф въздъхна.
— Ендър гледа на света по своему. Наложи се да го убеждавам да се срещне дори с теб. А що се отнася до Питър и твоите родители, възможността за среща с тях изобщо не го интересува. Животът във Военното училище е доста… напрегнат.
— Какво искате да кажете? Да не е откачил?
— Напротив, той е най-нормалният човек, когото познавам. Той е достатъчно нормален, за да знае, че родителите му не държат особено много да отворят отново книгата на обичта, която са затворили доста решително преди четири години. Що се отнася до Питър — ние дори не предложихме такава среща, така че нямаше как да ни отговори, че ни праща по дяволите.
Те излязоха на шосето за езерото Брант и завиха точно когато се изравниха с езерото, тръгвайки по един път, който ту слизаше, ту се изкачваше, докато най-сетне стигнаха до една бяла, обшита с дъски, голяма, представителна къща, разположена върху билото на хълма. От едната си страна къщата имаше изглед към езерото, а от другата, върху площ от пет акра, се намираше частно езеро.