— Тази къща МФ я купи преди двайсетина години при разпродажбата на имуществото на една фалирала фирма. Ендър настоя разговорът му с теб да не бъде подслушван. Обещах му, че няма да бъде подслушван, и за да е сигурен, двамата ще излезете в езерото със сала, който той сам си е построил. Трябва обаче да те предупредя нещо. Възнамерявам да ти задавам въпроси, след като приключите с разговора. Не си длъжна да ми отговаряш, но се надявам, че няма да ми откажеш.
— Не си нося бански.
— Ние можем да ти дадем.
— От тези, дето не ги подслушвате, нали?
— Понякога трябва да си имаме доверие. Аз например знам кой всъщност е Демостен.
Тя почувства, че от страх я полазиха тръпки, но не каза нищо.
— Знам това, откакто пристигнах от Военното училище. В целия свят сме сигурно шестима, които знаем кой е Демостен. Без да броим руснаците. Само бог знае какво знаят те. Но Демостен няма защо да се страхува от нас. Демостен може да разчита на нашата дискретност. Така както аз разчитам на Демостен, че няма да разкаже на Лок какво се е случило днес тук. Взаимно доверие. Ние ще си обменяме информация.
Валънтайн не можа да реши кого всъщност одобряваха те — Демостен или Валънтайн Уигин. Ако одобряваха Демостен, тя не би им се доверила, но ако одобряваха Валънтайн, тогава може би щеше да им се довери.
Обстоятелството, че не искаха да обсъжда събитието с Питър, предполагаше, че те знаят колко са различни двамата. Тя обаче не се запита дали самата тя все още намираше някаква разлика.
— Споменахте, че си е построил сал. От колко време е тук?
— От два месеца. Възнамерявахме отпуската му да продължи само няколко дни. Но виждаш ли, той, изглежда, не се интересува от по-нататъшното си образование.
— Аха. Значи пак ще трябва да му се оказва влияние.
— Този път не можем да цензурираме писмото ти. Този път просто трябва да рискуваме. Твоят брат ни е безкрайно необходим. Става въпрос за оцеляването на човечеството.
Сега Валънтайн бе достатъчно голяма, за да знае в каква голяма опасност се намира светът. А и бе изпълнявала достатъчно дълго ролята на Демостен, за да не се поколебае да изпълни дълга си.
— Къде е той?
— Долу, на кея за лодки.
— Къде е банският костюм?
Ендър не й махна с ръка, когато Валънтайн слезе от хълма и се отправи към него, не й се усмихна, когато стъпи върху малкия понтон. Но тя знаеше, че Ендър се радва, че я вижда, знаеше го, защото очите му не слизаха от лицето й.
— Сега си по-едър, отколкото те помня — рече тя глуповато.
— Ти също — каза той. — Спомням си, че беше и красива.
— Паметта ни погажда какви ли не номера.
— Не. Лицето ти не се е променило, но аз вече не си спомням какво е това красиво. Ела. Хайде да излезем в езерото.
Тя погледна с известни опасения към малкия сал.
— Не трябва да стоиш върху него права, това е всичко — рече той. После се покатери върху сала пълзешком, като паяк. — Това е първото нещо, което съм построил със собствените си ръце след нашите „питероупорни“ постройки.
Тя се засмя. Правеше им удоволствие да строят от кубчета неща, които не можеха да рухнат дори когато им се махнеше някой от подпорните елементи.
Питър на свой ред обичаше да маха по някое кубче оттук и оттам, така че строежът да стане достатъчно неустойчив и да се събори дори и при най-лекото докосване. Питър беше глупак, но все пак бе част от детството им.
— Питър се промени — каза тя.
— Хайде да не говорим за него — отвърна Ендър.
— Добре.
Тя също се покатери пълзешком на сала, но не толкова сръчно като Ендър. С помощта на едно лопатно колело той бавно насочи сала към средата на частното езеро. Тя отбеляза гласно, че Ендър е загорял от слънцето и че е силен.
— Силата се дължи на Военното училище, а слънчевият загар — на това езеро. Тук, във водата, прекарах много време. Когато плувам, имам чувството, че се намирам в безтегловно състояние. Безтегловността ми липсва. Освен това, когато съм тук, в езерото, имам чувството, че отвсякъде съм заобиколен от хълмове.
— Все едно че живееш в някаква купа.
— Аз живях в купа цели четири години.
— Значи вече сме си чужди?
— А не сме ли, Валънтайн?
— Не, не сме — отговори тя, пресегна се и го докосна по крака. После внезапно стисна коляното му, точно там, където винаги го беше много гъдел.
Почти в същия миг обаче той сграбчи китката й. Хватката му бе желязна, макар че дланите му бяха по-малки от нейните, а ръцете му в горната си част бяха тънички. За миг видът му стана напрегнат и застрашителен. После се отпусна.