— Точно така — каза той. — Ти винаги ме гъделичкаше.
— С това вече е свършено — каза тя, като отдръпна ръката си.
— Искаш ли да поплуваме?
В отговор тя се претърколи от сала. Водата бе прозрачна и чиста, в нея нямаше хлор. Те поплуваха малко, после се върнаха на сала и се излегнаха под прежурящото слънце. Около нея забръмча оса и кацна до главата й. Валънтайн знаеше, че осата е там, и в друг случай би се изплашила. Но не и днес. Нека осата се поразходи по сала. Нека и тя да се попече на слънцето.
После салът се залюля, тя се обърна и видя как Ендър спокойно смачка с пръст осата.
— Точно тези оси са много гаден вид — обясни Ендър. — Жилят те, без дори да изчакат да ги предизвикаш. — Той се усмихна. — Изучавал съм стратегията на изпреварващото нападение. Много ме бива. Никой не е успявал да ме победи. Аз съм най-добрият войник, който някога са имали.
— А кой е очаквал нещо друго? — попита тя. — Та ти си Уигин.
— За зло и за добро — рече той.
— Това означава, че ти ще промениш света. — И тя му разказа какво вършат с Питър.
— На колко години е Питър, на четиринайсет ли? И вече крои планове как да завладява света?
— Той се мисли за Александър Велики и защо да не е? Защо да не бъдеш и ти?
— Не можем и двамата да сме едновременно Александър Велики.
— Две лица на една и съща монета. А аз съм металът помежду им. — Дори когато го казваше, тя се питаше дали това е вярно. През последните няколко години тя бе общувала прекалено често с Питър и дори и когато си мислеше, че го ненавижда, тя пак го разбираше. Докато до този момент Ендър бе само един спомен. Дребничко, крехко дете, което се нуждаеше от нейната закрила. А не това помургавяло пораснало момче с непроницаем поглед, което убива оси с пръсти. Може би и той, и Питър, и аз много си приличаме, и винаги сме си приличали. Може би само от ревност сме си въобразявали, че сме различни един от друг.
— Бедата с монетите е тази, че когато едното лице е отгоре, другото е отдолу.
— И сигурно точно сега си мислиш, че си отдолу.
— От мен искат да те насърча да продължиш учебните си занимания.
— Това не са занимания, а игри. Нищо друго, освен игри, само че променят правилата, когато им се прииска. — Той протегна отпусната като на марионетка ръка. — Виждаш ли конците?
— Но те също могат да бъдат използвани.
— Само ако ти позволят. Само ако са убедени, че и те могат да те използват. Не, прекалено трудно е и не искам да играя повече. Тъкмо когато започвам да се чувствам щастлив, тъкмо когато започвам да си мисля, че мога да се справя с нещата, те ми нанасят поредния удар. Откакто съм тук, непрекъснато сънувам кошмари. Сънувам, че съм в бойната зала, само че вместо в условията на безтегловност играта се води при гравитация. И те непрекъснато променят посоката й. Така че никога не стигам до стената, към която съм поел при отблъскването. Никога не ститам до там, закъдето съм се отправил. И непрекъснато моля да ми позволят да отида до вратата, но те не искат да ме пуснат да изляза и все ме дърпат назад.
Тя долови гневните нотки в гласа му и си помисди че са предназначени за нея.
— Предполагам, че затова ме и доведоха тук. Да те дръпна назад.
— Аз не исках да се виждаме с теб.
— Казаха ми.
— Страхувах се, че още те обичам.
— Надявах се да е така.
— Моят страх, твоята надежда — значи не сме за оплакване.
— Ендър, наистина е така. Може и да сме малки, но не сме безсилни. Достатъчно дълго играем по техните правила, за да кажем накрая, че това е нашата игра. — Тя се изкиска. — Аз съм назначена в една от президентските комисии. Питър много го е яд.
— На мен не ми позволяват да използвам информационните мрежи. Тук няма и компютър, само някакви допотопни устройства, които осигуряват безопасността на къщата и осветлението. Вехтории. Монтирани са преди цял век, когато всеки от произвежданите компютри е работил сам за себе си. Взеха ми армията, взеха ми и чина. И знаеш ли какво? Много-много не ми пука.
— Сигурно се чувстваш добре само в собствената си компания.
— Не. Компания са ми само спомените ми.
— Може би ти си именно онова, което помниш.
— Не, сега си мисля за непознати неща. Мисля си за бъгерите.
Валънтайн потрепери, сякаш неочаквано я прониза студен вятър.
— Аз вече не гледам видеофилми за бъгери. Всички са едни и същи.
— Изучавал съм ги внимателно часове наред. Как корабите им пътуват из космоса. И ето нещо смешно, което ми хрумна едва тук, докато си почивах на сала. Осъзнах, че всички двубои между бъгери и хора са до един от Първото нашествие. А във всички сцени от Второто нашествие, когато нашите войници са в униформата на МФ, във всички тях бъгерите са неизменно мъртви. Неподвижни трупове, приведени над лостовете за управление. Нито следа от битка или нещо подобно. А битката на Мейзър Ракъм — от заснетото сражение никога не е бил показван и един метър филмов материал.