— Скорост? — извика той на Ернандес.
— Триста и седемдесет километра в час — отвърна диспечерът. — Височина хиляда и седемстотин метра.
— Ясно.
Ед отново вдигна слушалката на червения телефон. Този път включи високоговорителя в залата, после каза:
— Отдел „Произшествия“, тук кулата, край.
— Кула, тук отдел „Произшествия“.
Позна гласа на Тинтъл.
— Какво става? — попита сержантът.
— Обявявам извънредно положение.
Мълчание, после Тинтъл попита:
— На какво основание?
На Ставрос му се стори, че гласът на полицая вече не звучи толкова наперено.
— Самолетът на „Трансконтинентал“ едва не катастрофира.
— По дяволите! — Пауза. — Според вас какъв е проблемът?
— Нямам представа.
Отвличане?
Това не е причина пилотът да лети с гъза нагоре.
— Да…хм…
— Нямаме време за догадки. Въпросният самолет е на двайсет и пет километра от летището и се готви за кацане. Ясно?
— Самолетът е на двайсет и пет километра от летището и се готви за кацане. Ще съобщя на останалите в отдела за извънредното положение.
— Добре.
Потвърдете вида на самолета — каза Тинтъл.
Доколкото зная, все още е боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Ще ви се обадя, когато се появи.
— Прието.
Ставрос затвори и вдигна бинокъл а пред очите си, но мислите му бяха насочени към току-що проведения разговор. Спомняше си, че е виждал Тинтъл на няколко съвещания на комисията по произшествията. Не харесваше особено стила му, но имаше чувството, че е опитен професионалист. Що се отнасяше до каубоите, които се наричаха „Патлаци и маркучи“, те обикновено седяха в пожарната и играеха карти, гледаха телевизия или разговаряха за жени. И постоянно миеха колите си — падаха си по лъскавите коли.
Но ги бе виждал в действие и беше абсолютно сигурен, че са в състояние да се справят с всичко — от катастрофа до пожар на борда, даже с отвличане. Във всеки случай, той не носеше отговорност нито за тях, нито за събитията след кацането на самолета. Фактът, че разходите около извънредното положение ще олекотят бюджета на Транспортна полиция, а не на Федералното управление на авиацията, му достави известно удоволствие.
Ставрос свали бинокъла, разтри очи, после отново го вдигна и го насочи към четвъртата дясна писта. И двата спасителни екипа вече бяха заели позиции. Колите бяха на разстояние една от друга, за да не ги размаже чудовище като Боинг 747, ако се стигнеше до аварийно кацане. Забеляза два камиона за бързо пресрещане и четири големи пожарни коли T2900. Имаше и тежък спасителен камион, две линейки и шест полицейски автомобила, плюс подвижния команден пост, който освен че покриваше радиочестотите на всички сродни инстанции в Ню Йорк, разполагаше и с модерен телефонен център. Освен това видя колата на екипа за действие с опасни материали, хора, обучени в армията на Съединените щати. В далечината едва се различаваше подвижна самолетна стълба и походен лазарет. Липсваше единствено подвижна морга. Тя щеше да се появи само при необходимост и дори тогава нямаше защо да бърза.
И всичко това — само защото бе вдигнал слушалката на червения телефон. Надяваше се да няма проблеми с приземяващия се самолет. Ала в същото време… от две години не беше обявявал извънредно положение и се боеше, че е реагирал прекалено. Но по-добре така, отколкото да не вземе необходимите мерки.
— Единайсет километра — извика Ернандес.
— Добре. — Ставрос насочи бинокъла натам, където Атлантическият океан се срещаше с нюйоркския смог.
— Десет километра.
— Виждам го. — Въпреки мощния бинокъл боингът се различаваше само като точица на синия небесен фон. Но се уголемяваше с всяка следваща секунда.
— Осем километра.
Ед продължи да наблюдава приближаващия се самолет. Бе виждал хиляди приземявания и в това нямаше нищо необичайно, освен злокобното мълчание на лайнера.
— Шест.
Ставрос реши да се свърже с ръководителя на спасителните екипи и вдигна слушалката на радиотелефона.
— Първи екип, тук кулата.
— Кула, тук първи екип. С какво мога да ви помогна?
„О, Господи, още един шегаджия! Сигурно върви с работата.“
— Тук е Ставрос, главният диспечер. С кого говоря?
— Сержант Анди Макгил, първа китара, „Патлаци и маркучи“.