Какво да ви изсвиря?
Ед реши да не играе по свирката на този идиот.
— Искам да установя пряка връзка с вас.
— Вече я установихте.
— Добре… виждам въпросния самолет, Макгил.
Ясно. И ние го виждаме.
Насочва се към пистата.
— Добре. Не обичам, когато кацат отгоре ни.
— Пригответе се.
Още ли нямате връзка?
Нямаме.
— Три километра — съобщи Ернандес, после прибави: — Спуска се право към пистата. Височина двеста и петдесет метра.
Ставрос предаде информацията на Макгил.
— Километър и половина — каза диспечерът, — височина сто и петдесет метра.
Ед вече ясно различаваше огромния боинг.
— Потвърждавам вида на самолета. Седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Колесниците са спуснати, всичко ми се струва нормално.
— Прието — отвърна Макгил. — Следим го.
— Добре. Оттук нататък е ваш. — Ставрос затвори.
Ернандес напусна пулта си и застана до него. Край прозорците се събраха още диспечери, които нямаха непосредствени задължения в момента.
Ставрос гледаше като хипнотизиран големия самолет, току-що прелетял над началото на пистата. По нищо не се различаваше от всеки друг боинг 747. Ала внезапно го изпълни увереност, че няма да се прибере вкъщи навреме за вечерята.
5
Бусът ни остави на терминала на Международни пристигащи пред „Еър Индия“ и ние се запътихме към бюрото на „Трансконтинентал“. Тед Наш и Джордж Фостър вървяха заедно, ние с Кейт Мейфилд ги следвахме. Идеята беше да не приличаме на четирима федерални, които изпълняват операция, в случай че някой ни наблюдава. Искам да кажа, че човек трябва да си върши работата както трябва, даже да не е впечатлен от противниците си.
Погледнах голямото табло за пристигащите самолети, което показваше, че полет 175 на „Трансконтинентал“ се движи по разписание, с други думи, че ще се приземи след десетина минути и ще спре на портал 23.
Докато се насочвахме натам, оглеждахме хората. Не че ще видиш лошите да си зареждат патлаците или нещо подобно, но колкото и да е изненадващо, след двайсет години в органите на реда веднага надушваш проблема.
Така или иначе, в този априлски съботен следобед терминалът не бе много оживен и всички бяха повече или по-малко нормални, освен местните нюйоркчани, които винаги изглеждат така, все едно всеки момент ще изпаднат в агресивна лудост.
— Искам да се държиш прилично с Тед — каза ми Кейт.
— Добре.
— Сериозно.
— Слушам.
— Колкото повече го дразниш — с известна прозорливост прибави тя, — толкова по-голямо удоволствие му доставяш.
Наистина имаше право. Само че нещо в Тед Наш не ми харесваше. Отчасти онова негово самодоволство и комплексът му за превъзходство. Но най-вече му нямах доверие.
Посрещачите чакаха пред митницата, затова отидохме там и се смесихме с навалицата в търсене на някой, който се държи подозрително, каквото и да означава това.
Предполагам, средният атентатор е наясно, че ако е охраняван, интересуващият го обект няма да мине през митницата. Но кой знае защо, терористите в тази страна общо взето са нискокачествени и се носят легенди за тъпите им прояви. Според Ник Монти момчетата от АСЧ разказвали такива истории в баровете — а после баламосвали пресата за това колко опасни са тия кофти типове. Наистина са опасни, ама главно за самите себе си. Но пък да не забравяме Световния търговски център. И да не споменаваме за бомбите в двете посолства в Африка.
— Ще останем тук около две минути, после отиваме на портала — информира ме Кейт.
— Да вдигна ли вече табелата Добре дошъл, „Асад Халил“?
— По-късно. На портала. Изглежда, че е настъпил сезонът на предаванията — прибави тя.
— Какво искаш да кажеш?
— През февруари имахме друг случай.
— Разказвай.
— Същата история. Либиец, който търсеше убежище при нас.
— Къде се предаде?
— Пак там. В Париж.
— И какво стана с него?
— Задържахме го няколко дни, после го отведохме във Вашингтон.
— Къде е сега?
— Защо питаш?
— Защо ли? Защото смърди.
— Така е. Какво мислиш?
Прилича на суха тренировка. Като че ли проверяват какво ще се случи, ако отидат в американското посолство в Париж и се предадат.
— По-умен си, отколкото изглеждаш. Да не си изкарал курс по антитероризъм?
— Нещо подобно. Бях женен. А и съм чел доста романи за Студената война.
— Знаех си, че постъпваме правилно като те назначаваме.
— Да. Оня другият, дето се е предал, под ключ ли е, или може да поддържа връзка с приятелчетата си в Либия?
Беше под лека охрана. Избяга.
— Защо лека?
— Ами… доброволно се съгласи да свидетелства — отвърна Кейт.