— Преди тук се намираше трето игрище — президентската хеликоптерна площадка. Глупаво беше да я развалят.
Той спря джипа на двайсетина метра от ВОРТАК.
— Е, ще се видим по-късно.
— Моля? Искаш да слезем ли?
— Ако не възразявате.
— Тук няма никой, Джин.
— Вие сте тук. И някой ви чака.
Така нямаше да стигнем доникъде, затова се обърнах към Кейт.
— Добре, да вървим. — Скочих на земята и тя ме последва. — Тръгваш ли? — попитах Барлет.
— Да.
Той като че ли вече не беше в настроение за приказки, но въпреки това опитах:
— Ще ми дадеш ли пушката на заем?
— Не.
— Добре, благодаря за разходката, Джин. Хей, ако някога дойдеш в Ню Йорк, някоя нощ ще те заведа в Сентръл Парк.
— До скоро.
— Чао.
Барлет превключи на скорост и изчезна в мъглата.
С Кейт останахме на откритото плато. Всичко освен извънземната инсталация тънеше в мрак. Почти очаквах от кулата да проблесне смъртоносен лъч и да ме превърне в протоплазма или нещо по-добно.
Накрая обаче любопитството ми надделя и закрачих към сградата.
— Виждам някакви антени — каза Кейт.
— Но няма коли. Може да не е онзи ВОРТАК, който ни трябва. — Тя се засмя.
С оглед на обстоятелствата, изглеждаше съвсем спокойна. Искам да кажа, някъде наоколо дебнеше побъркан убиец, ние бяхме въоръжени само с пистолети, нямахме нито бронирани жилетки нито автомобил и отивахме на среща с някой, за когото дори не бях сигурен, че е от нашата планета.
Когато стигнахме до бетонната сграда, надникнах през единственото прозорче и видях голяма стая, пълна с мигащи лампички и някакви странни супермодерни електронни устройства. Почуках по стъклото.
— Ало! Идваме с мир! Заведете ме при водача си!
— Престани да се правиш на идиот, Джон. Не е смешно.
Мислех, че само преди минута тя се беше пошегувала. Но имаше право — не бе смешно.
Тръгнахме покрай основата на дванайсетметровия насип, върху който се издигаше обърнатата наопаки двайсет и пет метрова бяла фуния. Заобиколихме от отсрещната страна и когато завихме зад ъгъла, видях мъж в черни дрехи, седнал на голям плосък камък. Беше на десетина метра от нас и въпреки мрака и мъглата, забелязах, че гледа през бинокъл за нощно виждане.
Кейт също го видя и двамата плъзнахме ръце към пистолетите си.
Мъжът чу или усети присъствието ни, защото сведе бинокъла и се обърна към нас. Сега установих, че в скута му лежи нещо дълго, което явно не бе рибарски прът.
Няколко безкрайни секунди всички се зяпахме.
— Пътуването ви свърши — накрая каза той.
Кейт издаде едва доловим възглас.
— Тед.
55
Проклет да съм! Наистина бе Тед Наш. Защо ли изобщо не се изненадвах?
Той не си направи труда да стане и да ни посрещне, затова се приближихме и спряхме до марсиански червената скала.
Тед небрежно ни махна с ръка, като че ли се срещахме в службата.
— Радвам се, че успяхте.
Майната ти. Винаги ли си толкова невъзмутим? Отказах да играя тъпата му игра и не отговорих. Кейт обаче каза:
— Можеше да ни предупредиш, че си ти. Кофти номер, Тед.
Това, изглежда, го раздразни.
— Можехме да те убием — поясни тя. — Без да искаме.
Той явно беше репетирал този момент, обаче Кейт не четеше от неговия сценарий.
Така или иначе, милият Тед си бе намазал лицето със сажди и носеше черна кърпа на главата, черни панталони, черна риза, черни маратонки и тежка бронирана жилетка.
— Малко е рано за маскарада на Вси светии, не мислиш ли? — попитах го аз.
Той не отговори, само стисна пушката в скута си — М-14 с оптичен мерник за нощна стрелба, същата като оная, която Джин не ми позволи да взема.
— Добре, хайде да си поприказваме, Теди — продължих аз. — Какво става?
Пак мълчание. Сигурно малко го смущаваше обръщението. Той Се пресегна зад себе си и извади термос.
— Кафе?
Търпението ми се изчерпа.
— Тед, знам, че всички тия глупости са важни за теб, обаче аз съм нюйоркско ченге и не съм в настроение за тях. Дай да чуем аквото имаш да казваш и да се махаме оттук.
— Добре. Първо, поздравявам ви, че стигнахте дотук.
— Значи си знаел за всичко това, така ли?
Той кимна.
— Знаех нещо, но не всичко.
— Ясно. И между другото, имаш да ми даваш десетачка.
— Ще я включа в командировъчните ти. — Той ни погледна и ни информира: — Причинихте ни много неприятности.
— На кого сме причинили неприятности?!
Тед не отговори, а взе бинокъла си и се загледа към далечните дървета. После, без да го сваля, каза:
— Сигурен съм че Халил е някъде там. Съгласни ли сте?
— Естествено — отвърнах. — Можеш да станеш и да му помахаш.