— И ти си говорил с него.
— Да. Дадох му домашния ти адрес.
Тед се засмя и ме изненада с думите:
— Може да не повярваш, но ми харесваш.
— И ти ми харесваш, Тед. Наистина. Само ме огорчава това, че не споделяш с мен разни неща.
— Щом си знаел какво става — подкрепи ме Кейт, — защо не ни каза нищо? Бяха убити много хора, Тед.
Той остави бинокъла и я погледна.
— Добре, слушайте. Има един човек на име Борис, бивш агент от КГБ, който работи за либийското разузнаване. За щастие, той обича парите, затова работи и за нас. — Тед се замисли за миг. — Всъщност той ни харесва. А тях — не. Както и да е, преди няколко години Борис се свърза с нас и ни разказа за този младеж Асад Халил, чието семейство било убито по време на въздушния удар през осемдесет и шеста…
— Чакай, чакай — прекъснах го аз. — Значи от години сте знаели за Халил, така ли?
— Да. И внимателно наблюдавахме развитието му. Беше ясно, че Асад Халил е изключителен агент — смел, интелигентен, всеотдаен и мотивиран. И вие, естествено, знаете какво го мотивира.
Не отговорихме.
— Да продължавам ли? — попита Тед. — Може да не ви се слуша всичко.
— Напротив — уверих го аз. — И какво ще искаш в замяна?
— Нищо. Само думата ви, че ще го запазите в тайна.
— Опитай пак.
— Добре. Ако Халил бъде заловен, ще го поеме ФБР. Ние обаче го искаме за себе си. И вие двамата трябва да ми помогнете по такъв начин, включително като получите амнезия по време на официалните показания.
— Може да се изненадаш, но моето влияние във ФБР и правителството е малко ограничено — отвърнах аз.
— Ще се изненадаш, но ФБР и правителството прекалено твърдо спазват закона. Видя какво се случи с обвиняемите по делото за Световния търговски център. Искаха да ги съдят за убийство и незаконно притежаване на оръжие. Не за тероризъм. В Америка няма закон срещу тероризма. Затова във всеки съдебен процес държавата има нужда от надеждни свидетели.
— Тед, държавата има десетки свидетели срещу Асад Халил. И цели тонове веществени доказателства.
— Да. Но мисля, че бихме могли да сключим сделка в интерес на националната сигурност, в резултат на която Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия. И не искам да ни попречите вие с тъпия си морал.
— Не че се гордея с морала си — уверих го, — обаче наистина, Тед, Асад Халил уби много невинни хора.
— И какво от това? Какво можем да направим? Да го осъдим на доживотен затвор ли? Каква полза ще имат мъртвите? Няма ли да е по-добре, ако използваме Халил за нещо по-важно? Нещо, което наистина може да нанесе удар на международния тероризъм?
Знаех накъде клони всичко това, но не желаех да стигна там.
— Не те ли интересува защо искаме Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия? — попита Тед.
Опрях брадичка върху ръката си.
— Чакай да се сетя… за да убие Муамар Кадафи, защото е чукал майка му и е очистил баща му.
— Точно така. Не смяташ ли, че планът е великолепен?
— Виж, аз съм обикновено ченге. Но ми се струва, че пропускаш нещо. Например Асад Халил. Мисля, че първо трябва да го заловите.
— Да. Борис ни каза как Халил ще напусне страната и сме убедени, че можем да го арестуваме. Нямам предвид ЦРУ — ние нямаме право да извършваме арести. Но ФБР или местната полиция може да получи информация от ЦРУ и да го задържи. После на сцената се явяваме ние и сключваме сделка.
Кейт втренчено гледаше Тед. Досетих се какво ще каже и не се излъгах.
— Да не сте луди? Да не сте се побъркали? Този човек уби над триста души. И ако го освободите, ще убие още повече, при това не непременно хората, които вие искате да убие. Халил е много опасен. Той е зъл. Как изобщо ви хрумна такова нещо? Не мога да повярвам!
Тед дълго не отговори, все едно водеше вътрешна борба, обаче при тия момчета вътрешната борба е като професионалната — повечето хватки са само за фасон.
Както и да е, хоризонтът на изток започна да изсветлява и птичките радостно запяха, щастливи, че нощта наближава края си. Прииска ми се да се присъединя към тях.
Накрая Тед каза:
— Уверявам ви, наистина не знаехме за полет сто седемдесет и пет. Борис също не знаеше или не е успял да ни предаде информацията.
— Уволнете го — предложих му аз.
— Всъщност той вече може да е мъртъв. Имахме уговорка да го измъкнем от Либия, но може да се е случило нещо.
— Напомни ми никога да не ти позволявам да ми приготвяш парашута — отвърнах аз.
Тед не ми обърна внимание и отново се загледа през бинокъла.
— Надявам се да не го убият. Имам предвид Халил. Ако успее да напусне района, ще се насочи към мястото на срещата, където смята, че ще го чакат негови сънародници, за да му помогнат да напусне страната. Но това няма да се случи.