Обърнах се и се вгледах в очите на Кейт. Тя примижаваше от болка и започваше да се гърчи в ръцете ми.
— Не мърдай — повторих аз. — Кейт… кажи ми нещо.
Тя дишаше тежко. Не знаех нито къде, нито колко тежко е ранена но усещах топла кръв, която се процеждаше през ризата ми и лепнеше по студената ми кожа. По дяволите!
— Кейт, кажи ми нещо. Кажи ми нещо.
— Ох… аз… ранена… съм…
— Добре… успокой се. Лежи неподвижно. Дай да видя… — Пъхнах дясната си ръка помежду ни и я плъзнах под блузата й. Не успях да открия входна рана, но навсякъде имаше кръв. О, Господи…
Погледнах лицето й. От устата и носа й не течеше кръв, което ме обнадежди, и очите й бяха ясни.
— О… Джон… по дяволите… боли ме…
Накрая напипах дупката — точно под най-долното ляво ребро. Бързо преместих длан на гърба й и открих изходната рана над дупето й. Не шуртеше кръв, но можеше да има вътрешен кръвоизлив.
— Всичко е наред, Кейт, ще се оправиш — казах й аз, както се полага с ранени хора.
— Сигурен ли си?
— Да.
Тя дълбоко си пое дъх и повдигна ръка, за да докосне входната и изходната рана.
Извадих носната си кърпичка от джоба си и я пъхнах в дланта й.
— Притисни я към раната.
Отново останахме неподвижни и зачакахме.
Този куршум беше предназначен за мен, разбира се, но съдбата, законите на балистиката, траекториите и моментът определят разликата между рана, с която можеш да се перчиш, и такава, която погребалният агент трябва да напълни с маджун.
— Добре си — повторих аз, — нищо и никаква драскотина…
Кейт доближи уста към ухото ми и усетих топлината на дъха и.
— Джон… — прошепна тя.
— Да?
— Ти си пълен идиот.
— А?…
— Но все пак те обичам. А сега да се махаме оттук.
— Не. Просто лежи неподвижно. Той не може да ни види, а щом не ни вижда, не може да ни улучи.
Което се оказа пълна глупост, защото ненадейно около нас изригнаха камъчета и пръст. Знаех, че Халил има обща представа къде сме. Явно бе решил да изпразни останалите от четиринайсетте патрона в пълнителя си. Божичко. Струваше ми се, че стрелбата никога няма да спре. Още по-страшно е, когато използват заглушител и не чуваш гърмежите, а само свиренето на куршумите.
След последния изстрел усетих остра болка в хълбока и ръка? 1 ми автоматично се стрелна към мястото. Раната беше дълбока и оЯ сигурен, че тазът ми е засегнат.
— По дяволите!
— Добре ли си, Джон?
— Да.
— Трябва да се махнем оттук.
— Добре, ще преброя до три и ще се затичаме приведени през тези храсти, но не повече от три секунди. После ще залегнем и ще се претърколим. Разбра ли?
— Да.
— Едно, две…
— Почакай! Защо не се върнем при онази скала, на която стояхме?
Обърнах глава и погледнах назад към скалата. Беше висока по-малко от метър и двайсет и доста тясна. Наоколо имаше само камъни. Но ако приклекнехме зад скалата, щяхме да сме скрити от преки изстрели.
— Добре — съгласих се аз, — но там отзад е малко тясно.
— Давай преди пак да е стрелял. Едно, две, три…
Скочихме на крака и се затичахме приведени към скалата — с други думи, към Халил.
Когато изминахме половината разстояние, чух познатото жужене над главата си, но либиецът трябваше да стреля над камъка и явно не се бе покатерил на достатъчно висок клон, за да може да ни улучи.
Стигнахме до скалата, обърнахме се и седнахме един до друг. Тя притискаше окървавената кърпичка към лявата страна на тялото си.
Не чувах повече куршуми и се зачудих дали копелето е имало смелостта да напусне прикритието си сред дърветата и да се насочи към нас. Извадих глока си, дълбоко си поех дъх, надзърнах иззад скалата и хвърлих бърз поглед към откритото пространство. Отдръпнах се точно навреме, за да избегна куршума, който се заби в камъка.
— Тоя тип е страхотен стрелец.
— Какво правиш, мамка му? Недей да си подаваш главата.
— Къде си се научила да псуваш така?
— Преди да се запозная с теб изобщо не псувах.
— На истина ли?
— Млъкни.
— Добре.
Продължихме да седим зад скалата. Кръвта ни изтичаше, но не татъчно, за да привлече акули или там каквото се въдеше из тия места. Асад Халил беше странно тих и това започваше да ми лази по нервите. Искам да кажа, тоя задник можеше да се промъква през храсталаците на пет метра от нас.
— Ще стрелям няколко пъти, за да привлека вниманието — казах аз.
— Не. Ако дойдат хора от Секретната служба, Халил ще ги очисти. Не искам да ми тежат на съвестта. Не ни заплашва опасност. Никъде няма да мърдаш.
Не бях сигурен, че не ни заплашва опасност, обаче останалото ми се стори логично. Затова Джон Кори, човек на действието, остана на мястото си.