Напомних на колегите си, че с Кейт сме герои, обаче явно никой не бе чувал такова нещо. После съобщих на четиримата господа, че е време за клизмата ми, и те си тръгнаха.
Та да се върнем пак на въпроса за пресата. Опитът за убийство на Роналд Рейгън се отбелязваше във всички медии, обаче се омаловажаваше. Както гласеше официалното изявление на Вашингтон, „За Живота на бившия президент изобщо не е имало опасност“. Не се споменаваше за Асад Халил — самоличността на убиеца не била известна — и изглежда, никой не правеше връзка между тоя случай и мьртвите пилоти. Това щеше да се промени, разбира се, но както би се изразил Алън Паркър, „малко днес, малко утре и останалото — когато репортерите започнат да ни притискат“.
На четвъртия ден от престоя ни в окръжната болница в Санта Барбара се появи самият господин Едуард Харис, колегата на Тед Наш от ЦРУ, и ние го приехме в стаята за свиждане. Той също ни напомни да не дрънкаме пред пресата и намекна, че сме се намирали в шок, били сме изгубили кръв и така нататък, в резултат на което не можело да се вярва на паметта ни.
С Кейт вече бяхме обсъдили всичко това и уверихме господин Харис, че дори не си спомняме какво сме обядвали. Освен това му казах:
— Изобщо не знам защо съм в болница. Последният ми спомен е че пътувах за летище „Кенеди“ да посрещна някого.
Едуард ме изгледа скептично и отвърна:
— Не преигравайте.
— Спечелих ония двайсет долара от вас — информирах го аз. — И още десетачка от Тед.
Това явно го развесели, което не ми се стори естествено. Мисля, че беше свързано със споменаването на Тед.
Тук му е мястото да отбележа, че почти всички, които идваха да ни видят, се държаха така, сякаш знаят нещо и с готовност ще го споделят с нас, ако ги попитаме. Затова се поинтересувах:
— Къде е Тед?
Едуард помълча няколко секунди, после отвърна:
— Тед Наш е мъртъв. Не се изненадах много, но все пак доста.
Кейт също изглеждаше смаяна.
— Как? — попита тя.
— Открили са го в ранчото на Рейгън след като са ви откарали с хеликоптера. Бил е прострелян в челото и е умрял мигновено. Извадихме куршума и балистичната експертиза категорично доказа, че е от същата пушка, с която Асад Халил е стрелял по вас.
Двамата с Кейт не знаехме какво да кажем.
Чувствах се кофти, обаче ако Тед беше в стаята, щях да му посоча очевидното — когато си играеш с огъня, няма начин да не се опариш. Когато си играеш с лъвове, няма начин да не те изядат.
Поднесохме съболезнованията си. Чудех се защо във вестниците не се споменава нищо за случая.
Както бе направил и Тед, Едуард предположи, че навярно с удоволствие бихме работили за ЦРУ. Съмнявах се, обаче когато си имал работа с тия типове, трябва да внимаваш.
— Пак ще си поговорим — отвърнах. — На Тед би му харесало.
Отново долових известен скептицизъм в изражението на макар че той каза:
— Заплатата е по-голяма. Можете да си изберете работа в чужбина и ще ви гарантираме петгодишен мандат. Двамата заедно. В Париж, Лондон, Рим, където ви хареса.
Звучеше малко като подкуп, което е за предпочитане пред заплахите. Просто знаехме прекалено много и те знаеха, че знаем.
— Винаги съм искал да живея в Литва — споделих аз. — С Кейт ще обмислим въпроса.
Едуард не беше свикнал да го мотаят, лицето му стана каменно и той си тръгна.
— С тези хора не бива да се правиш на много умен — напомни ми Кейт.
— Рядко ми се удава такава възможност.
Тя помълча малко, после каза:
— Бедният Тед.
Чудех се дали наистина е мъртъв, така че не успях да участвам с ентусиазъм в оплакването на Наш.
— Все пак го покани на сватбата — отвърнах аз. — Човек никога не знае.
На петия ден в болницата реших, че ако остана повече, никога няма да се възстановя физически и психически, затова се самоизписах, което изпълни с щастие представителя на моя здравноосигурителен фонд. Всъщност, като се имаха предвид леките ми рани в хълбока и бедрото, можех да си тръгна още на втория ден, но федералните искаха да остана, както и Кейт, която се нуждаеше от по-продължително лечение.
— „Вентура Ин“ — казах й аз. — Ще те чакам там. — И наистина си тръгнах — с шишенце антибиотици и малко адски ефикасни болкоуспокоителни.
Някой ми беше дал дрехите на химическо чистене и получих костюма си чист и изгладен. Двете дупки от куршуми бяха закърпени, петната от кръв едва се забелязваха, а боксерите и чорапите ми бяха като нови. До Вентура ме закараха с линейка.
Във „Вентура Ин“ се почувствах като скитник — нямах никакъв агаж, да не споменавам за петната по костюма и отнесеното ми състояние, дължащо се на болкоуспокоителните. Но господин Америан Експрес бързо уреди проблема и аз се снабдих с калифорнийски дрехи, плувах в океана, гледах повторенията на „Досиетата Х“ и приказвах с Кейт по телефона два пъти дневно.