След няколко дни тя се присъедини към мен и двамата си взехме малко болнични, през които поработих върху загара си и се научих да ям авокадо.
Кейт носеше страхотни миниатюрни бикини и скоро разбра, че белезите не почерняват. Мъжете възприемат белезите си като ордени за храброст. Но не и жените. Обаче аз всяка нощ ги целувах и тя постепенно преодоля стеснителността си. Всъщност даже започна да се перчи с тях пред някакви гларуси, които смятаха, че огнестрелните рани са голяма работа.
Между гларусите и военните романи Кейт се опитваше да ме учи на сърф, но мисля, че за да схванеш номера, трябва да носиш шини на зъбите и да си изрусяваш косата.
През този двуседмичен меден месец двамата започнахме да се опознаваме и стигнахме до взаимното мълчаливо съгласие, че сме създадени един за друг. Например Кейт ме увери, че обичала да гледа бейзбол по телевизията и да спи на отворен прозорец през зимата, че предпочитала ирландските кръчми пред модерните ресторанти, мразела скъпите дрехи и бижута и никога нямало да си смени прическата. Всяка нейна дума ме изпълваше с блаженство, разбира се. Обещах й да не се променям. Лесна работа.
Всяко хубаво нещо си има край и в средата на май ние се завърнахме в Ню Йорк, за да продължим работа на Федерал Плаза 26.
Както го изискваше традицията, вдигнаха малък купон в наша чест, на който бяха предложени наздравици за нашата всеотдайност към службата, за пълното ни възстановяване и разбира се, за годежа ни и дългия ни, щастлив семеен живот.
И за да направи вечерта още по-забавна, Джак ме отведе настрани.
— Прибавих твоите трийсет долара и ония на Тед и Едуард към парите за купона — информира ме той. — Знаех, че няма да имаш нищо против.
Да бе. Тед също нямаше да възрази.
Общо взето, предпочитах да се върна в отдел „Убийства“, обаче тая нямаше да я бъде. Капитан Стайн и Джак Кьоних ме увериха, че в Антитерористичната спецчаст ме очаквало бляскаво бъдеще въпреки камарата официални оплаквания, подадени срещу мен о различни личности и организации.
След завръщането ни на работа Кейт ме осведоми, че премисляла — не за брака ни, а за годежния пръстен. После ми възложи нещо наречено „списък на поканените“. Освен това открих Минесота на картата. Оказа се цял щат. Пратих по факса копия от картата на приятелчетата си в НЙПУ, за да им го покажа.
Скоро се отправихме на задължителното пътуване до сградата „Дж. Едгар Хувър“ и прекарахме три дни с милите хора от антитерористичния отдел, които изслушаха разказа ни, после ни го повториха в малко видоизменена форма. Ние коригирахме показанията си и ги подписахме, така че накрая всички останаха доволни.
Предполагам, че сме направили известен компромис, обаче те ни обещаха, че някой ден всичко щяло да излезе наяве.
На четвъртия ден от нашия престой във Вашингтон ни отведоха в централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, където се срещнахме с Едуард Харис и други като него. Визитата ни не продължи много и бяхме в компанията на четирима колеги от ФБР, които говориха вместо нас. Ще ми се тия хора да се научат да работят заедно.
От посещението ни в Лангли си струва да спомена само за срещата ни с един изключителен човек. Бивш агент от КГБ. Казваше се Борис, същият онзи Борис, за когото знаехме от Тед.
Изглежда, нямаше конкретен повод да се запознаем с него. Съобщиха ни, че той просто искал да ни види. Но по време на едночасовия ни разговор останах с впечатлението, че този човек е преживял много повече от всички нас, взети заедно.
Борис беше едър мъж, палеше цигара от цигара и се държеше адски любезно с моята годеница.
Разказа ни малко за работата си в КГБ, после ни даде някои подробности за втората си кариера в либийското разузнаване. Спомена, че съветвал Халил за престоя му в Америка, и полюбопитства как сме се добрали до него.
Нямам навика да разкривам много информация пред агенти от чуждо разузнаване, обаче тоя тип играеше честно и за всеки наш отговор се отплащаше със свой. Можехме да си приказваме дни наред, но в стаята присъстваха други хора и от време на време предупрежваха някого от нас да не отговаря или да промени темата. Къде Отиде свободата на словото?
Така или иначе, всички ударихме по една водка и дишахме цигарен дим втора ръка.
Едно от момчетата от ЦРУ съобщи, че било време да си ходим, и ние се изправихме.
— Трябва пак да се срещнем — предложих на Борис. [???] й сви рамене и посочи приятелите си от управлението.