Главният диспечер мислено се наруга, че е пожелал да дежури в събота. Жена му беше на гости при родителите си във Флорида, децата бяха в колежа и Ешинг бе решил, че е по-добре да отиде на работа, отколкото да се мотае сам вкъщи. Грешка. Имаше нужда от хоби.
— Какво друго можем да направим? — попита Уолтърс.
— Просто продължавай да го следиш. Ще се обадя на дежурния в кулата на „Кенеди“, после ще се свържа с оперативния център на „Трансконтинентал“.
— Добра идея.
Боб се изправи.
— Виж, Сам, не вярвам проблемът да е сериозен, но е най-добре да уведомим когото трябва. — Което означаваше: „Няма нужда да се паникьосваме, но се налага да си покрием задниците“. — Предай го на деветнайсети сектор.
— Добре.
— И ми съобщи, ако има някаква промяна.
— Непременно.
Ешинг се обърна и се отдалечи към стъкления си кабинет в дъното на голямата зала.
Няколко минути просто седя на бюрото си с надеждата Сам Уолтърс да му съобщи, че са установили контакт. Замисли се какво да каже на диспечера в кулата на „Кенеди“. Реши просто да го информира без намек за раздразнение и тревога, без мнения и предположения — нищо друго освен фактите. Разговорът му с „Трансконтинентал“ щеше да съдържа точно определен баланс от раздразнение и тревога.
Накрая взе слушалката и набра номера на летището. И докато телефонът звънеше, се зачуди дали не трябва да каже на диспечера онова, което му подсказваше интуицията — че става нещо адски неприятно.
3
Седях при колегите си: Тед Наш, супершпионинът от ЦРУ, Джордж Фостър, бойскаутът от ФБР, Ник Монти, готиният пич от НЙПУ, и Кейт Мейфилд, златното момиче от Федералното бюро за разследване. Всички си бяхме домъкнали въртящи се столове от свободни бюра и държахме керамични чаши с кафе. Наистина копнеех за поничка — захарна поничка, — но на хората, кой знае защо, им става адски смешно, когато видят ченге с поничка, та затова щях да си остана с празен стомах.
Бяхме си съблекли саката, за да можем да си виждаме кобурите. Дори след двайсет години в органите на реда това кара всеки да говори малко по-тихо, даже жените.
Както и да е, всички прелиствахме папките си за този арабски изменник, който се казваше Асад Халил. Между другото според моите нови приятели онова, което ченгетата наричат „папка“, било „досие“. Съдържанието на папката се нарича „данни за заподозрения“, а това на досието, струва ми се — „информация“. Все същото, но трябва да изуча тоя език.
Както и да е, в моята папка нямаше много, нито пък в техните досиета, освен цветна снимка, пратена ни от посолството в Париж, плюс съвсем кратка биография и лаконично мнение за намеренията на арабина, обобщено от докладите на ЦРУ, Интерпол, британската Ми — 6 и цял куп други ченгеларски и шпионски организации из Европа. В биографията пишеше, че Халил бил либиец, трийсетина годишен, без известни роднини. Знаел английски, френски, малко италиански, още по-малко немски и разбира се, арабски.
Погледнах си часовника, протегнах се, прозях се и се огледах. Освен че принадлежеше на АСЧ, „Конквистадор“ изпълняваше ролята на оперативен център на ФБР, свърталище на ЦРУ и на Бог знае още кой, но тази събота следобед тук бяхме само ние петимата, дежурната, която се казваше Мег, и Нанси Тейт на рецепцията. По някаква случайност стените бяха изолирани с олово, така че никой отвън не можеше да подслушва с микровълни и дори Супермен не можеше да ни види.
— Разбрах, че май си щял да ни напускаш — каза Тед Наш.
Не отговорих, само го погледнах. Обличаше се страхотно и човек веднага виждаше, че всичко му е правено по поръчка, включително обувките и кобурът. Не изглеждаше зле — хубав загар, прошарена коса. Съвсем ясно си спомних, че Бет Пенроуз малко си падаше по него. Бях се убеждавал, че причината за моята неприязън е друга, разбира се, но това определено хвърляше съчки в огъня на тлеещата ми омраза или нещо подобно.
— Ако останеш при нас три месеца, на окончателното ти решение ще бъде обърнато сериозно внимание — прибави Джордж Фостър.
— Ами?
Като висш служител на ФБР, Фостър беше нещо като шеф на групата. Наш нямаше нищо против, тъй като всъщност не бе член на групата, а идваше само когато се налагаше участие на ЦРУ.
Облечен в ужасния си син вълнен костюм, дето направо крещеше „Вижте ме, аз съм федерален!“, Фостър откровено прибави:
— Тед заминава за няколко седмици по работа отвъд океана и тогава ще сме само ние четиримата.
— Не може ли да замине още сега? — фино намекнах аз.
Наш се засмя.
Между другото, като оставим свалките му с Бет Пенроуз, господин Тед Наш наистина беше увеличил списъка си с грехове, като ме заплашваше по време на оная история с Плъм Айланд. А аз не съм от ония, дето прощават.