Херман Хесе
Играта на стъклени перли
Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе
На странствалите из Изтока
Играта на стъклени перли
Опит за общопонятно въведение в историята й
… non entia enim licet quodammodo levibusque hominibus facilius atque incuriosius verbis reddere quam entia, vermumtamen pio diligentique rerum scriptori plane aliter res se habet: nihil tantum repugnat ne verbis illustretur, at nihil adeo necesse est ante hominum oculus proponere ut certas quasdam res, quas res, quas esse neque probari potest, quae contra eo ipso, quodpii diligentesque viri illas quasi ut entia tractant, enti nascendique facultati paulunum appropinquant.
Albertus Secundus
Stract. de cristall. ed. Clangor et Collof. lib. I, cap. 28
В ръкописния превод на Йозеф Кнехт:
… и нека лекомислените смятат, че в известно отношение несъществуващото се предава с думи по-лесно, отколкото съществуващото, но все пак за благочестивия и добросъвестен летописец е точно обратното: нищо не е толкова неподатливо на словесно описание и за нищо не е по-необходимо да бъде видяно с човешки очи, отколкото нещата, чието съществуване нито е доказуемо, нито е вероятно, които обаче тъкмо с това, че благочестиви и добросъвестни люде ги разглеждат донякъде като съществуващи, се приближават, с една крачка към битието и възможността да бъдат родени.
Намерението ни е в този труд да съхраним малкото, което успяхме да издирим за житието на Йозеф Кнехт, на Ludi Magister Josephus III1, както бива наричан в архивите на играта на стъклени перли. Не затваряме очи пред обстоятелството, че опитът ни донякъде влиза, или поне така изглежда, в противоречие с господстващите закони и обичаи на духовния живот. Нали тъкмо заличаването на индивидуалното, възможното включване на отделната личност в йерархията на възпитателните инстанции и на науките е един от висшите принципи на нашия духовен живот. И този принцип, сам дълголетна традиция, е прилаган толкова широко, че днес изобщо е трудно, понякога невъзможно, да се открият подробности от биографиите или характерите на отделни лица, служили славно на споменатата йерархия; в твърде много от случаите вече не могат да се установят дори личните имена. Но към особеностите на духовния живот на нашата провинция спада и това, че в йерархическата му структура се съдържа идеалът за анонимност и той плътно се приближава до осъществяването на този идеал.
И ако въпреки всичко бяхме настоятелни в опитите си да установим нещо за живота на Ludi Magister Josephus III и да нахвърлим и очертаем картината на неговата индивидуалност, то го правехме не от култ към личността или неподчинение на обичаите, а, напротив, както и вярваме, само в смисъла на дълг към истината и науката. Стара е мисълта: колкото по-рязко и непреклонно формулираме една теза, толкова по-неудържимо тя предизвиква антитеза. Одобряваме и почитаме идеите, в чиято основа е положена анонимността на нашите власти и на духовния ни живот. Ала един поглед към предисторията на този живот, именно към развитието на играта на стъклени перли, ни показва необоримо, че всяка фаза на еволюция, всяко обновяване, всяка промяна, всеки важен прелом, независимо дали се тълкуват като напредване или запазване на съществуващото, неотменно ни показват наистина не своя единствен и същински вдъхновител, но все пак неговия най-ясен образ тъкмо в лицето на онзи, който въвежда промяната, става оръдие на преобразяването и усъвършенстването.
Несъмнено нашето днешно разбиране за личност се отличава много от понятието, което в далечни времена са си създали биографи и историци. За тях и особено за авторите, живели в епохи, когато склонността към биографичното е силно изразена, изглежда, така би могло да се каже, същественото в личността е било това, което се отклонява от нормата или я разчупва, неповторимото, да, често направо патологичното, докато ние, съвременните хора, заговаряме за значителна личност едва тогава, когато срещнем човек, комуто се е удало без странности или каквото и да е оригиналничене, по възможност най-съвършено да включи своето „аз“ в общността и по възможност най-съвършено да служи на свръхличното. Вгледаме ли се по-внимателно, ще видим, че още древността познава този идеал: например образът на „мъдрите“ или „съвършените“ у старите китайци или идеалът на Сократовото учение за добродетелта едва се различава от нашия днешен идеал; подобни принципи са познавали и някои големи духовни организации като Римската църква по времето на най-великото си могъщество и не един от най-именитите й представители като свети Тома Аквински ни изглежда, подобно на ранногръцките скулптури, по-скоро съвършен образ на един тип, отколкото на отделна личност. Във всеки случай по времето преди реформацията на духовния живот, която започва в двадесетото столетие и чиито наследници сме ние, този истински древен идеал е почти изчезнал. Учудваме се, когато в биографиите от онова време открием подробен разказ за това, колко братя и сестри е имал героят или какви душевни рани и белези са му оставили раздялата с детството, пубертета, борбата за признание и търсенето на любов. Нас, съвременните хора, не ни интересува патологичното, нито семейната история, ни половият живот, храносмилането и сънят на един герой; не дори и духовната му предистория, за нас не е особено важно и формирането му под влияние на любими занимания и четива. Приемаме за герой и достоен за необикновен интерес само оня, който по природа и чрез възпитание е в състояние почти изцяло да претопи личността си в нейната йерархическа функция и все пак, без да загуби силната си, свежа, удивителна импулсивност, която придава аромата и стойността на индивида. И ако между личност и йерархия възникнат конфликти, то тъкмо тези конфликти ние разглеждаме като пробен камък за величината на личността. Колкото малко сме съгласни с бунтовника, когото силни влечения и страсти тласкат да скъса с реда, толкова достопочтено намираме възпоминанието за жертвата, за истински трагичното.