И в действителност враждебно настроеният съсед не му давал мира. Повтарял своите нападения и грабителски набези, Даса трябвало да премине в противозащита и когато врагът му се изплъзвал, да търпи това, че за наказание неговите войници и ловци нанасят на съседа нови щети. В столицата се виждали все повече и повече конници и въоръжени хора, в някои гранични села сега постоянно станували войници за охрана, военни съвещания и приготовления правели дните неспокойни. Даса не можел да прозре какъв смисъл и каква полза имало от вечната малка война, съжалявал за страданията на засегнатите, за живота на убитите, съжалявал за своята градина и за своите книги, от които все повече и повече трябвало да се лишава, за покоя на своите дни и на своето сърце. Той често говорел за това с брахмана Гопала и на няколко пъти със съпругата си Правати. Би трябвало, така казвал Даса, да се стремят да повикат за съдник един от уважаваните съседни князе, който да помогне за възстановяването на мира, а той от своя страна на драго сърце бил готов да помогне и допринесе за това, като отстъпи и раздели няколко ливади и села. Той бил разочарован и малко възмутен, когато видял, че нито брахманът, нито Правати искали да го знаят.
Спорът с Правати довел до много бурна свада, дори до раздор. Настойчиво и заклинайки я, той й разкрил своите основания и мисли, тя обаче приемала всяка дума така, сякаш не била насочена срещу войната и безполезните убийства, а единствено срещу нейната личност. Намерението на врага, така наставлявала тя в горещ и многословен спор, било да извлече изгода от добротата и любовта към мира на Даса (за да не кажела, от неговия страх от войната) и щял да го накара да сключва примирие след примирие и всяко да плаща с малки отстъпки на области и хора, но накрая в никакъв случай нямало да бъде доволен, а щял, след като Даса бъдел достатъчно изтощен, да премине към открита война и да му ограби и последното. Тук не се отнасяло за стада и села, за предимства и щети, а за цялото, отнасяло се за съществуване или унищожение. И ако той не знаел какво изисква неговото достойнство, какво дължи на своя син и на своята жена, то тъкмо тя трябвало да го научи. Очите й искрели, гласът й треперел. Даса отдавна не я бил виждал толкова красива и разпалена, но изпитал само тъга.
А нападенията по границата и нарушенията на мира продължавали, едва сезонът на големите дъждове временно ги спрял. При двора на Даса вече се очертали два лагера: единият от привърженици на мира бил съвсем малък, освен самия Даса към него се числели само малцина от по-старите брахмани, учени и задълбочени в своите размисли мъже. Привърженици на войната обаче, на страната на Правати и Гопала, били мнозинството от жреците и всички офицери. Въоръжавали се трескаво и знаели, че оттатък враждуващият съсед прави същото. Главният ловец обучавал момчето Равана на стрелба с лък, а майка му го водела по всички прегледи на войската.
И в тези дни понякога Даса си спомнял за гората, в която нявга прекарал известно време като клет беглец, спомнял си за белокосия старец, който живеел там, откъснат от хората, отдаден на размисъл. Понякога си го спомнял и изпитвал желание да го потърси, да го види отново и да чуе неговия съвет. Но не знаел дали старецът е още жив и би ли го изслушал и му дал съвет, а ако действително бил още жив и го посъветвал, то всичко пак би вървяло по своя път и с това нищо не би се променило. Потъването в размишление, мъдростта са добри и благородни неща, но те, изглежда, виреят само встрани, по крайбрежието на живота, а който плува в неговия поток и се бори с вълните, делата и страданията му нямат нищо общо с мъдростта, той им се отдава, стават му съдба, те трябва да бъдат извършени и изтърпени. И боговете не живеят във вечен мир и вечна мъдрост, и те познават опасност и страх, борба и битка, той знаел това от много сказания. И така Даса се примирил, вече не спорел с Правати, яздел за прегледите на войската, виждал войната да се приближава, предчувствал я в изтощителните си нощни сънища, в които снагата му съхнела, лицето — тъмнеело, виждал как за него щастието и насладата от живота вехнат и избледняват. Оставала му само любовта към родния син, тя се засилвала с грижата, засилвала се с въоръжаването и военните упражнения, тя била червеното пламтящо цвете в неговата запустяла градина. Учудвал се колко много празнота и нерадост човек можел да понесе, как можел да свикне с грижата и бедата, учудвал се също на това, колко опалващо и властно в едно видимо вече лишено от страх сърце можела да цъфти любов, пропита от страх и грижовност. Животът му навярно бил безсмислен, но не без ядро и сърцевина, той кръжал около любовта към сина. Заради него Даса ставал сутрин от леглото и прекарвал деня си в занимания, полагал усилия, чиято цел била войната и всяко от които му било неприятно. Заради него търпеливо ръководел съвещанията с пълководците и се противопоставял на решенията на мнозинството само дотолкова, че да може поне да изчака и да не се хвърли съвсем безразсъдно в приключения.