Врагът явно не си създавал грижи с подобни въпроси, сложил край на съображенията, съветите и колебанията и един ден нахлул. Той разиграл един по-голям грабителски набег, който незабавно привлякъл Даса заедно с командира на конницата и най-добрите му хора към границата и докато били на път, с главните си сили врагът настъпил, навлязъл в страната непосредствено до столицата на Даса, завзел портата и обсадил палата. Когато Даса узнал това и веднага тръгнал назад, мислел, че синът и жена му са заключени в обкръжения палат, че по улиците се водят кървави схватки, сърцето му се свивало в страшна болка, като мислел за своите и за опасностите, в които се намирали. И той вече не бил предпазливият владетел, който неохотно тръгва на война, а пламтял в болка и ярост, препускал с хората си в лудешка бързина към къщи, заварил битката да кипи по всички улици, пробил си път към палата, задържал врага и се борил като обезумял, докато уморен след кървавия ден, на свечеряване рухнал с много рани.
Когато се свестил, той се намерил в плен, битката била загубена, градът и палатът — в ръцете на врага. Вързан го изправили пред Говинда, който го поздравил присмехулно и го отвел в неговите покои; това била залата с позлатените стени и дърворезби, където се пазели ръкописните свитъци. Там на един от килимите седяла изправена и с вкаменено лице жена му Правати, зад нея въоръжена стража, а на скута си тя държала момчето; като прекършено цвете лежала нежната фигурка, било мъртво, лицето му — сиво, дрехите — напоени с кръв. Жената не се обърнала, когато въвели нейния съпруг, тя не го погледнала, очите й без израз били приковани в малкия мъртвец; тя се видяла на Даса странно променена и едва след известно време той забелязал, че косите й, преди дни силно черни, светлеели съвсем посивели. Явно, че стояла от дълго време така с момчето на скута си, замръзнала, лицето й — маска.
— Равана — извикал Даса. — Равана, детето ми, моето цвете! — коленичил, лицето му се свело над главата на мъртвото; коленичил като за молитва пред онемялата жена и детето, оплаквайки и двамата, почитайки и двамата. Усетил миризмата на кръв и смърт, смесена с дъха на цветното масло, с което била намазана косата на детето. Със замръзнал поглед Правати се втренчвала в двамата.
Някой го докоснал по рамото. Бил един от първенците на Говинда, заповядал му да стане и го отвел. Даса не изрекъл ни дума към Правати, нито тя на него.
Вързан го качили в една кола и го повели към града на Говинда в затвор, оковите му били малко поразхлабени, някакъв войник донесъл съд с вода, сложил го на каменния под, оставил Даса сам, залостили и заключили вратата. Една рана на рамото му горяла като огън. Опипом той потърсил съда с водата, намокрил ръцете и лицето си. Искало му се и да пие, но се отказал; така, мислел си, по-бързо щял да умре. Колко ли дълго щяло да трае това? Колко дълго? Той жадувал смъртта, както сухото му гърло жадувало за вода. Едва със смъртта щял да настъпи край на мъката в сърцето му, едва тогава в него щял да се заличи образът на майката с мъртвия син. Но сред най-голямата мъка неговата умора и слабост се смилили и той се свлякъл и унесъл в дрямка.
Когато се оборавил от краткотрайната дрямка, зашеметен, трябвало да разтърка очите си, но не можел. И двете му ръце били заети. Те стискали здраво нещо и тъй като се ободрил и отворил очи, видял, че не го обграждали стени на затвор, а наоколо му се плискала зелена светлина, обливала листата на дърветата и тресавището и той дълго мигал. Светлината го поразявала като безшумен, но силен удар, суеверен страх и тръпки на ужас пролазили тила и гърба му, още веднъж премигнал и лицето му се изкривило като в плач, разтворил широко очи. Бил в някаква гора и стискал с две ръце пълна с вода купа, в краката му коритцето на извор отразявало дънери и зеленина и той знаел, че там отвъд, зад гъсталака на папратите, била колибата на йогата, който го чакал и го пратил за вода, той, дето се смял така странно, когато го помолил да му разкрие нещо за Майя. Даса не загубил нито битка, нито син, не бил ни княз, ни баща, но йогата изпълнил неговото желание и го поучил какво е Майя: палат и градини, книги и отглеждане на птици, княжески грижи и бащина любов, война и ревност, любов към Правати и бурно недоверие към нея; всичко това било Нищо, не Нищо, то било Майя! Даса стоял разтърсен, по бузите му се стичали сълзи, в ръцете му треперел и се олюлявал съдът, който току-що напълнил за отшелника, водата се разплисквала и стичала по краката му. Струвало му се, че са му отрязали крак или ръка или са отделили нещо от главата му, такава празнота усещал, мигом преживените дълги години, пазените съкровища, вкусените радости, изстраданите мъки, претърпеният страх, отчаянието, познато чак до близостта със смъртта, се стопили, изчезнали, превърнали се в нищо и въпреки това не съществували! Защото споменът бил жив, виденията останали в него, още виждал как седи Правати, извисена и вцепенена, с изведнъж посивели коси, на скута й лежал синът им, сякаш тя самата го била задушила, лежал като жертва, ръцете и краката му отпуснати висели от коленете й. О, колко бързо, колко бързо и страховито, колко ужасно и колко безкрайно дълбоко той бил поучен за Майя! Всичко му било изтръгнато, много години, пълни с преживявания, се свили до мигове, той сънувал всичко, което все още изглеждало мъчителна действителност, навярно така било и с всичко друго, случило се по-рано, с историите за княжеския син Даса, за неговия живот като пастир, за женитбата му, за мъстта, въздадена на Нала, за закрилата, потърсена при отшелника; това били картини, на които човек можел да се удивлява като в палат на стена, покрита с дърворезба, където сред клони и листа могат да се видят цветя, звезди, птици, маймуни и богове. И не било ли това, което той току-що преживял и още стояло пред очите му, това пробуждане от владетелството, войната, затвора, това навеждане над извора и този съд с вода, която току-що разплискал малко, заедно с всичките му мисли, които ги съпровождали, не било ли всичко това в края на краищата от същата материя, от която са и сънят, прелъстяването, Майя? И онова, което някога, в бъдното, имал още да преживее, да види с очи и докосне с ръка чак до своята бъдеща смърт, било ли то от друга материя, от друг вид? Игра и блян било то, пяна и сън, това значело Майя. Целият красив и ужасен, очароващ и отчайващ, картинен хоровод на живота с неговите палещи наслади и палещи болки.