Даса продължавал да стои като оглушал и вдървен. Отново в ръцете му се олюлявал съдът, водата се разливала, плискала се хладна по пръстите на краката му и се стичала. Какво трябвало да направи? Отново да напълни купата, да я занесе на йогата, да чуе как той ще му се изсмее за всичко, което е изстрадал насън? Това не го привличало. Той пуснал съда на земята, излял го и го захвърлил в тресавището. Седнал на тревата и сериозно се замислил. Имал достатъчно и предостатъчно от тези съновидения, от тази демонична плетеница от преживявания, радости и страдания, която притискала сърцето и смразявала кръвта на човека, после в миг излизало, че това било Майя и човек оставал като безумец; вече се наситил на всичко, вече не жадувал ни за жена и дете, ни за трон, ни за победа, ни за отмъщение, не и за щастие и мъдрост, не за власт и добродетел. Не жадувал за нищо друго освен за спокойствие, за нищо освен за края, не желаел нищо друго, само да спре това вечно въртящо се колело, тази безкрайна поредица бт картини и да я заличи. Желаел сам да се пренесе във вечен покой и се изтрие от земята, така както желаел това някога, когато в онази последна битка се хвърлил към врага, удрял и го удряли, получавал и нанасял рани, докато рухне. А после какво? После наставало затишието на едно безчувствие или на една дрямка, или на една смърт. И веднага след това той отново бил буден и трябвало да отвори сърцето си за потока на живота, отново да отвори очи за страшния, красив, ужасяващ прилив на картини, за този безкраен, неизбежен поток до следващото безсилие, до следващата смърт. Това било навярно едно затишие, един отдих, малък, незначителен отдих, поемане на дъх, но после продължавало отново и човек ставал една от хилядите фигури в дивия, упойващ и отчайващ танц на живота. Ах, нямало заличаване, нямало край!