И макар сега да откриваме идеята за играта като вечна, съществувала винаги и развивала се дълго преди нейното създаване, въпреки това появата й в познатата ни форма има своя история, за чиито най-важни етапи ще се опитаме да разкажем немногословно.
Духовното движение, плод на което между другото са възникването на ордена и играта на стъклени перли, води началото си от историческия период, който, след основополагащите проучвания на литературния историк Плиний Цигенхалс, носи изкованото от него наименование „епоха на вестникарските литературни притурки“. Такива названия са хубави, но опасни и постоянно ни подлагат на изкушението да оценим погрешно някое от състоянията на човешкия живот в миналото, и все пак тази епоха в никакъв случай не е лишена от дух, нито пък е духовно бедна. Но тя, така изглежда според Цигенхалс, едва ли е знаела какво да прави със своя дух или нещо повече, не е умеела да отреди на духа мястото и функцията, които му се полагат в овладяването на живота и управлението на държавата. Откровено казано, ние познаваме онази епоха твърде зле, макар тя да е почвата, върху която израства всичко, което днес представлява нашият духовен живот. Според Цигенхалс тя е била в особен мащаб „бюргерска“, епоха — привърженица на един необятен индивидуализъм, и ако ние, за да загатнем духа й, привеждаме някои нейни черти по изложението на Цигенхалс, то знаем със сигурност поне това, че тези черти не са измислени, значително пресилени или обрисувани неправдиво, защото големият изследовател ги е подкрепил с безброй литературни и други документи. Присъединяваме се към учения, който досега е единственият, посветил сериозно проучване на „епохата на вестникарските литературни притурки“, и при това не забравяме, че е лесно и глупаво да бърчим нос пред заблудите или лошите обичаи от далечни времена.
Към края на Средновековието духовният живот в Европа видимо имал две големи тенденции: освобождаване на мисълта и вярата от каквото и да е авторитетно влияние, следователно борба на чувстващия се независим и пълнолетен разум срещу господството на Римската църква и, от друга страна, тайното, но страстно домогване до узаконяване на тази свобода, до един нов, произтичащ от него самия и адекватен нему авторитет. Обобщавайки, можем да кажем: в своята цялост духът спечелил тази често чудно противоречива борба за две поначало срещуположни цели. Дали извоюваното е равностойно на безбройните изкупления, дали днешният ред на нашия духовен живот е съвършен и ще трае ли достатъчно дълго, та всички страдания, гърчове и извращения — от съдебните разправи с еретиците и кладите до съдбите на многото „гении“, завършили с безумие или самоубийство — да се видят като смислени жертви, не ни е позволено да питаме. Историята е отминала, без значение е била ли е добра и по-добре ли би било да я нямаше, а и дали бихме могли да признаем „смисъла“ й. Така са отшумели и ония борби за „свобода“ на духа и тъкмо в късната „епоха на вестникарските литературни притурки“ са довели до това, че всъщност духът на дело е изпитал една нечувана и за самия него вече непоносима свобода, като превъзмогнал напълно църковното настойничество и отчасти държавното, но все пак без още да е намерил закон, формулиран и зачитан от самия него, истински нов авторитет и законност. Примерите за опозоряване, унижаване, продажност и самоотречение на духа в онова време, разказани от Цигенхалс, в значителната си част са наистина удивителни.
Трябва да признаем, че не сме в състояние да дадем недвусмислена дефиниция на произведенията, по които назоваваме епохата, именно на вестникарските литературни притурки. Както изглежда, те са били създавани с милиони като особено популярна част от материята на всекидневната преса и представляват главната духовна храна на жадните за знания читатели, разказват или по-скоро „бъбрят“ за хиляди предмети на познанието и както изглежда, по-умните сред техните автори често се надсмиват на собственото си творение, поне Цигенхалс признава, че се е натъкнал на голям брой такива работи, които той, понеже иначе те биха били съвсем непонятни, е склонен да тълкува като изтънчена самоирония на авторите им. Напълно е възможно в тези статии, произвеждани по индустриален метод, да има много ирония и самоирония, за чието разбиране първо трябва да се намери ключ. Производителите на тези суетни занимавки отчасти принадлежали към редакциите на вестниците, отчасти били „свободни“ писатели, дори често ги наричат поети, но изглежда, че мнозина от тях са се числели към съсловието на учените, били са известни преподаватели във висши училища. Предпочитаното съдържание на такива статии били анекдотите из живота на прочути мъже и жени и тяхната кореспонденция, те можели да бъдат озаглавени „Фридрих Ницше и женската мода в 1870“ или „Любимите ястия на композитора Росини“, или „Ролята на стайните кученца в живота на куртизанките“ и тям подобни. Освен това хората обичали псевдоисторически наблюдения върху актуални теми за разговор на заможните, примерно „Мечтата за получаване на злато по изкуствен път през вековете“, или „Опитите за химико-физическо въздействие върху времето“ и стотици неща от този род. Когато четем приведените от Цигенхалс заглавия на подобни статийки, то недоумяваме, по-малко поради обстоятелството, че е имало хора, които са ги поглъщали като всекидневно четиво, и много повече от това, че автори с име, ранг и добра професионална подготовка са помагали, според характерния израз, „да се обслужва огромното потребление на незначителни занимателни писания“, между другото от израза проличава и тогавашното отношение на човека към машината. От време на време ставали много популярни, на това Цигенхалс посвещава цяла глава, интервютата с видни личности върху злободневни въпроси, при което например именити химици или пианисти виртуози се изказвали за политиката, известни артисти, танцьори, гимнастици, летци, а и поети — за изгодите или несгодите на ергенството, за вероятните причини на финансовите кризи и все от тоя род. Единственото, което се целяло, било да се свържат познати имена с нашумялата в момента тема, у Цигенхалс могат да се намерят доста поразителни примери, той привежда стотици. Както се каза, вероятно в цялото това усърдие се примесвал и голям дял ирония, може би дори демонична, отчаяна ирония, ние много трудно бихме могли да вникнем в нея; но от широките слоеве на населението, което, изглежда, четяло с удивителна любов всички тия гротескни неща, тогава без съмнение те били възприемани с наивна сериозност. Ако някоя прочута картина сменяла собственика си, скъпоценен ръкопис бил продаван на търг, изгарял вековен замък или потомък на стар благороднически род се замесвал в някакъв скандал, от много хиляди подлистници читателите узнавали не само факти, но още същия или през следните дни получавали купища анекдотичен, исторически, психологически, еротичен и друг материал върху ключовата за дадено време тема, за всяко събитие на деня се изливал поток от усърдни писания и поднасянето, подборът и обосновката на всички тези съобщения носят печата на бързо и безотговорно произвежданата стока за масово потребление. Освен това към литературните притурки спадали, така поне изглежда, и някои игри, към които подтиквала самата четяща публика и чрез които се ускорявало прехранването й с познавателен материал, това разкрива една обширна бележка на Цигенхалс върху чудатата тема „кръстословици“. Тогава хиляди и хиляди хора, които в огромната си част вършели тежка работа и водели труден живот, в свободното си време седели над квадрати и кръстове от букви, чиито празнини запълвали по известни правила. Ще се предпазим да не разглеждаме това само в светлината на смешното или налудничавото, ще се въздържим и от присмех. Хората с техните детски игри на ребуси и забавно четиво в никакъв случай не били безобидни деца или жадни за наслади феакейци, напротив, те стояли, обзети от страх, сред политически, стопански и морални кипежи и сътресения, водили многобройни ужасни войни, и междуособни, и техните малки познавателни игри не били просто мили безсмислени детинщини, а отговаряли на една дълбока потребност — да затворят очи и да избягат от неразрешените проблеми и страховитите предчувствия за гибел в един по възможност най-безобиден илюзорен свят. Те търпеливо се учели да карат автомобили, да овладяват трудни игри на карти и мечтателно се посвещавали на решаването на кръстословици, защото стояли почти беззащитни пред смъртта, страха, болката; религиите вече не им давали утеха, а духът — съвет. Те, които четели толкова много статии и слушали сказки, не си позволявали да жертват време и усилия, за да надвият страха, да се преборят с ужаса си пред смъртта, живуркали си, тръпнейки, и не вярвали в никакво утре.