При възникването на играта върху нея упражнило най-голямото въобразимо влияние задълбочаването на музикознанието, настъпило още наскоро след хиляда и деветстотната година, в най-бурния разцвет на вестникарските литературни притурки. Ние, наследниците на тази наука, сме убедени, че познаваме по-добре, а в известен смисъл дори и разбираме по-добре, музиката на големите творчески столетия, особено от седемнадесети и осемнадесети век, отколкото хората от всички предишни епохи (включително и епохата на класическата музика). Естествено ние, потомците, се отнасяме към класическата музика коренно различно от хората, живели в творческите епохи: нашата одухотворена и невинаги достатъчно свободна от тъгата на примирението почит към истинската музика се отличава напълно от прелестната наивна радост при музикалните занимания в ония времена; склонни сме да им завиждаме като на по-щастливи, колкото пъти заради самата музика забравим състоянията и съдбите, на които я дължим. Вече от поколения, както става почти през цялото двадесето столетие, ние виждаме голямото и трайно постижение на културния период, който лежи между края на Средновековието и нашето време не във философията или в поезията, а в математиката и музиката. Откакто, поне най-общо, се отказахме да се състезаваме по творчество с нявгашните поколения, откакто скъсахме и с култа и надмощието на хармоничното и на чисто чувствената динамика в музицирането, господствала в течение на две столетия при музикалните изпълнения от времето на Бетховен и появата на романтизма — вярваме, че виждаме картината на културата, чиито наследници сме, по-чиста и поточна, разбира се, по свой начин, по нашия нетворчески, епигонски, но почтителен начин. Вече не познаваме нищо от разгулната творческа наслада на ония времена, за нас е почти неразбираема пиеса как в петнадесетото и шестнадесетото столетие музикалните стилове са могли толкова дълго да съхранят неизменна чистота, как сред гигантската маса на създадената тогава музика явно изобщо не може да се намери нищо лошо, как още в осемнадесетото столетие, столетието на начеващата дегенерация, лумва фойерверк от стилове, моди и школи, бързопреходни, сияйни, със съзнание за достойнство, но ние вярваме, че в това, което днес наричаме класическа музика, сме познали тайната, духа, добродетелта и благочестието на нявгашните поколения и сме ги взели за образец. Днес например не държим особено или никак на теологията и религиозната култура от осемнадесетия век или на философията на Просвещението, но в кантатите, пасионите и прелюдиите на Бах виждаме последното извисяване на християнската култура.
Всъщност отношението на нашата култура към музиката има още един прастар и високо почитан образец, на който играчите на стъклени перли засвидетелстват голямо уважение. Спомняме си, че в приказната страна на китайските „древни императори“ на музиката била отредена водеща роля в светския и духовен живот, благосъстоянието на музиката се отъждествявало с благосъстоянието на културата и морала, дори на империята, а диригентите трябвало строго да бдят за съхраняването и чистотата на „древните тоналности“. Замирала ли музиката, това било сигурен признак за залез на управлението и държавата. И поетите разправят страшни приказки за забранените, дяволски и отблъскващи небето тоналности, например тоналността на Цин Шан и Цин Цъ, „музиката на гибелта“, при чието греховно подемане в императорския палат небето веднага притъмняло, стените затреперали и рухнали, погълнали владетел и царство. Вместо много други думи на древни автори ще приведем тук няколко откъса от главата за музиката в „Пролет и есен“ на Лю Бу-уей:
„Произходът на музиката е твърде далечен. Тя възниква от отмереността и се корени във великото единно начало. Великото единно начало създава два полюса; двата полюса дават силата на тъмното и светлото.
Когато в света цари мир, когато всички неща са в покой и в превращенията си всички следват своя предводител, тогава музиката може да бъде съвършена. Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта — от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.
Музиката се крепи на хармонията между небе и земя, на съзвучието между мрачно и светло. Държавите, които клонят към заник, и хората, узрели за гибел, разбира се, също имат своя музика, но тяхната музика не е ведра. Затова: колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стават хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката.