„За да се обуча на тези неща трябваше да се обърна към мъж, към министър и политик, който днес е мъртъв и който, въпреки цялото си умение и талант, тогава не беше известен — чиято неизвестност, всъщност, бе половината от мощта му.“
"Той ме мразеше.
"Аз го мразех…
"Странно е, Удрог, да почувстваш как пада ясната преграда между онова, което си ти самият и онова, срещу което си се борил винаги. Но за да изтръгна онова, което исках от него, аз трябваше да ставам все повече като него.
"Може би си чувал, Удрог, едно време бях роб. Когато Детето-Императрица взе властта родителите ми бяха заклани; мен ме хванаха и продадоха в обсидиановите мини на Императрицата, в планините на Фалта. Бях на твоята възраст, когато се намерих там — когато нашийника, който ти сложи за удоволствие, ми беше нахлузен и заключен. Е, мога да ти го кажа: полов интерес към такива нашийници вече имах от години — да речем, от пет-шест годишен. Гледах робите на баща си и чувствах влечение към тях, разбираш какво… Да, имам такива спомени. И ти ги имаш. От време на време се връщаме към тях, за да ги разплетем, сплетем наново и пак наново, защото от тези истории се състои нашият живот, а ние искаме да го направим по-разбираем. Но каквито и фасцинации, дори частични истини да съхраняват тези истории, колко полезни биха могли да бъдат всъщност за някой, който иска да разбере от какво се състои неговата или нейната свобода? Как можем да дефинираме Аза, когато говорим за време, когато Азът е бил прекалено млад за да разбира от дефиниране? Нека вместо това ти разкажа за зашеметеното и много уплашено момче което, десетилетие по-късно, беше вече наистина роб.
"Кой беше той?
"Как се получи така, че той стана някой друг?
"Баща ми беше започнал като прост моряк по бреговете на Неверион и стигна до главен вносител на пристанището Колхари. Майка ми беше започнала като носач на пазара и накрая беше солидна жена със собствен дом и без друга работа освен да се грижи за семейството и да надзирава варварското момиче, което идваше да готви и да чисти. И двамата, в добрите си времена, бяха стигнали живот, който бе далеч отвъд и най-смелите им детски мечти. И, след като това беше така, очакваха същото от мен. И, както бяха постигнали повече от други родители, така искаха от мен да постигна повече от тях. Повярвай ми, малко мъжленце от който никой никога не е очаквал нищо, подобни очаквания са тежък товар.
"Не го носих. По-точно: свалях го от раменете си всеки ден, в който тръгвах да се шляя из доковете и пазарищата на Колхари. Стоях толкова надалеч от товара си, колкото беше възможно: попаднах в лоша компания, бях джебчия един ден и уличен бияч на следващия. Да кажем, че криех товара зад всяка усмихната лъжа, която изричах със и без поводи. Младостта ме хвърли в един живот без трайна форма, освен ако тази форма не беше мързелът. Да, бях добродушен и дружелюбен; но само защото добродушието и дружелюбността са най-лесният начин да стигна до достойните за презрение цели, които бяха единствените, които си поставях докато се опитвах да избегна всичко, което би ми замирисало на отговорност. Само една усмивка, една шегичка, един безкористен (правех само такива като въпрос на принцип) жест на щедрост — това бе всичко, което ме отделяше от това, да стана автентичен негодник от типа, който десетилетие по-късно би пъхнал негодничеството си в някоя далавера (и би успял в нея), но само защото това би бил начинът като възрастен да продължи мързела от детството си. И все пак по силата на онези случайности които, в търсене на неизбежности, управниците наричат история, но ние които я живеем изобщо не разпознаваме като такава, когато бях на петнадесет животът ми внезапно направи рязък завой.
"Домът на Дракона бе победен.
"Домът на Орела се издигна към властта.
"Родителите ми бяха изклани. Смъртта на баща си видях. Смъртта на майка си, умираща в съседната стая, само чух.
"И ме замъкнаха, вече роб, във влажните и смрадливи дупки на планината Фалта.
"По време на първите си седмици в мините бях счупен на парчета, безчувствен, донякъде луд. Доколкото все още можех да мисля мислех за бягство. Но единствените бягства, които си представях, бяха магически, мистични — абсолютно непрактични и невъзможни: как си седим отпред, докато вечеряме пред бараките и изведнъж един от драконите, за които се говори че живеят по върховете на планината пикира върху нас и, докато всички останали пищят и се крият, аз скачам върху зеления люспест врат на чудовището, което ме отнася към някакви нови висини на светлина и слава. Или как някоя сутрин, докато ставам от мръсната слама, всеки когото видя — роб, затворник или пазвантин — ще се разпадне на прах, неспособен да понесе мощта на погледа ми; и така просто ще си тръгна от там, към един свят на вулканични удоволствия и радости. Или както си работя в калта и мокрите камъни, в тежкия въздух, смърдящ от червено мъждукащите факли по стените, ще започна да пълзя напред и надолу, по някакъв таен проход, ставащ все по-тесен и по-тесен; докато след часове, дни и седмици пълзене по гръб, някак внезапно изпълзявам на слънчева светлина, на някаква ливада, в ранна прохладна есен, в някаква страна с напълно обърната ценностна система, в която моят нашийник е символ на най-висшата и недостижима за никой друг свобода.