"Крайно объркан, хукнах към посоченото място заедно с други половин дузина, които бяха подбрани по същия начин сред уморените мъже, излизащи от мината.
"Скупчихме се около южните бараки: двама носеха кожени набедреници, а останалите бяха голи. Всички бяха мръсни: омацани до веждите. Всички бяхме с металните нашийници. Но вече беше ясно, че сме подбрани сред останалите защото бяхме най-големите, най-силните, най-представителните мъже в мината. А и седмината бяхме на почти детска възраст още. Дойде един пазач, псувайки ни накуп; и миг по-късно едни непознати войници, с копия и щитове, изникнаха отнякъде. (Погледнахме ги, после пак се вторачихме в локвите.) Някой даде заповед за тръгване и — с войниците по четирите ъгъла на нашата групичка — потеглихме през дърветата и храсталака, надолу по един склон с високи треви, които шибаха нашите бедра като мокри камшици за да превърнат прахоляка по тях в бразди от кал.
"Бяхме минали половин миля когато видях, до една горичка отсреща, яки коне вързани за едни каляски, а войници разхождаха едни други коне, стъпващи високо и благородно, из поляната. Въоръжени с копия и щитове, дузина имперски гвардейци се мотаеха наоколо. Около една от каляските някакви мъже издигаха голяма синя палатка с бродирани краища. За секунда мернах богаташка червена наметка (която мина през просташките кожени такива на останалите), бродирана с толкова много метали и лъскави камъни, че в първия момент си помислих да не би сред всички тези военни да се е намърдала циркаджийска трупа като онези, които от време на време бях засичал по площадите на Колхари да имитират барони и дукеси.
"Някой викна да спрем.
"Застанах на трева, която беше вече отъпкана и размазана в калта. Бях забравил за пазача си и не видях високия мъж, който се примъкна от едната ни страна, докато той не извика на висок глас, минаващ над нас все едно не съществувахме: „Добре. Ще ги поемем ние оттук нататък. Не ни трябвате повече. Оставете ги тук и се връщайте в бараките.“ Мъжът беше висок, кафеникав и стоеше уверено върху мокрия наклон. Огледах сандалите му, бродирания железен колан и половината дузина гердани на различни държавни ордени, бронзови и медни, които висяха по блузата му. Наметката му, обшита с кожа, бе се смъкнала към едното рамо. Това не беше някакъв циркаджия, който да имитира бароните както бяхме свикнали ние, плебеите, в Колхари. Това си беше истински аристократ! „Благодаря ти — в името на императрицата, чието царуване е величаво и милостиво.“ Повелителят вдигна ръка, за да докосне с гърба на юмрука челото си — този традиционен жест на уважение, който, както го правеше той, се превърна в един малък дразнител, който той обаче дори не усети.
„Да, сър!“ Пазачът, който ни беше довел, изглеждаше изумен и объркан едновременно. Беше квадратен и силен, с дебела долна устна, с малък кожен боздуган и дебела тояга вързана за кръста. Беше ми крал вечерята на три пъти, почти бе строшил тоягата в прасците ми на два пъти и се беше кикотил докато лежах, кървящ, след като оня пазач ме нацели с кирката по челото. Беше почти толкова мръсен колкото бяхме и ние. „Да, разбира се. Ще ви свършат работа, нали така, повелителю мой? Да, разбира се, каквото кажете сър. Да. Тръгвам. Благодаря, сър.“ И след това, като внезапно обзет от силен и болезнен спомен, фрасна челото с опакото на юмрука си: „Императрицата!“ И като се покланяше, оттегляйки се бос заднишком, си удряше челото отново и отново. „Да, императрицата, чието царуване…“ Спъна се и едва не падна. И се фрасна по челото пак. „Чието царуване е справедливо и щедро!“
"Високият повелител се усмихна. „Айде, хора, сега ще ви дам работа. Ще ми прислугвате на мен, също на повелителя Анурон и на граф Жю-Форси. Анурон е оня големия, дето се размотава нагоре-надолу целият в червено. Ето го там, виждате ли го? И ще служите на младшата лейди Есула, която пътува с нас, но се съмнявам, че ще я виждате твърде често. Но тя е причината да сте тук и ако заповяда нещо, веднага хуквате да го правите, разбрано?“ Засмя се и ни заведе в полевия лагер, който се беше вече оформил и ни предаде на старшията по лагер, който веднага ни намери работа да дърпаме въжета и разпъваме палатки, да разтоварваме карети и каруци, да се грижим за конете — макар за всичко това да си имаха достатъчно хора и войници. Но ние не питахме, а действахме, като се опитвахме да не се набиваме на очи защото бе ясно, че всички около нас знаят как се вършат тези неща много по-добре от нас. Объркани от внезапната промяна на нашия живот гледахме да не се питаме за нищо.