"Но от време на време имаше и други неща, които отвличаха това любопитство. Първото беше, че като минах веднъж зад паркираните карети, видях граф Жю-Форси да седи, пъхнал своите колене между неговите, с един миньор на име Намюк, който е бил хванат три години по-рано нейде из селските пътища на юга, от пътуващи робари. Графът пиеше от една дамаджана и вече беше пиян. „Трябва да ми дадеш да ти го пипна. Искам. Дай ми го, казвам ти. Ето, най-сетне. А, не, не можеш да протестираш сега. Ако много се дърпаш ще заповядам да ти го отрежат. Знаеш, че имам властта да направя това. Ама не разбирам, защо на вас всичките са ви толкова големи — дори на онези, които не сте били родени роби. Когато робарите тръгнат да правят хайки из пътищата, да не би това да е първото нещо, за което проверяват като ви хванат? Е, кажи ми сега, не ти ли е приятно като правя това? Трябва да кажеш да. Кажи ми «да». Това, което ти го правя, на мен много ми харесва дори като си го правя сам.“ Майтапът, разбира се, беше в това, че доста отдавна бях забелязал, докато работихме в мините, че Намюк е изцяло отвратен и напълно незаинтересуван от различните полови напасвания, които прави помежду си всяка голяма група мъже, на която са взели жените. Може би защото беше толкова силно момче бе успял изобщо да не участва в такива практики. (Колкото до мен, докато разбера, какви работи стават, бях вече точно в центъра им.) За да успееш да останеш встрани често се изисква да демонстрираш насилие. Обаче точно в тази ситуация това не беше възможно. Намюк ме погледна с угаснал поглед, в който нямаше нито учудване нито възмущение нито ужас нито отвращение. (Липсваха му предни зъби.) Беше просто празният поглед на истински шокираните хора. Пияният граф не ме забеляза изобщо. Страхувам се, че се ухилих, преди да се оттегля обратно зад една каруца. Имаше ли поне секунда, в която да му съчувствам? Странно, варварски, всъщност положението на Намюк ми се виждаше страшно смешно. Истинските ми мисли бяха за повелителите: значи това представляват хората, които инак се борят за ръката на младшата лейди. Цялата работа ми се видя като комедиен момент, който да разведри инак тежката драма, която се разгръщаше на поляната на полевия лагер.
"Следващата случка стана минути по-късно, когато се спрях за да подслушам високия повелител с наметката, обрамчена с кожи, който се беше облегнал на един от пилоните и бъбреше с адютанта си, който клечеше пред него, търсейки нещо в малък сак, отворен на земята. „Ама всъщност аз съм възмутен от това, което става — дето Пифълс и Жабата се състезават, за да се види всъщност кой е най-голямото говеждо лайно. И всичко това — за оная кльощрамба, дето се е затворила в каретата си — макар, като ги гледам двамата какви простотии правят, не й се учудвам. Ако бях на мястото на Пухчо щях да правя същото.“ Подслушвах и бях сигурен, че никой не ме вижда, както съм скрит зад една карета. Но ето че повелителят се обърна и ме включи в разговора: „Е, верно, сега трябва да се занимаваме и с тези отблъскващи тъпаци. Отвратително е! Това не е политиката на Нейно Величество и тия двамата знаят това. Я ела насам бе, ти там.“
"Тръгнах към него, наново изненадан от ставащото.
„Май си свършил последната работа, която са ти намерили. Я да ти намеря друга преди Жабата да се е вкопчил в теб с неговите мазни влажни пръстчета. Макар, като ти гледам раната на лицето…“ — по онова време раздраното от хвърлената по мен кирка, макар да го бях позабравил, още не се беше превърнало в белег, а си беше като едно дере, направено от червена плът, което разкъсваше бузата и челото ми, „…ако мръсотията не го спре, поне тази рана може да те спаси от неговите мокри удоволствия. Я сега иди и…“
"Намери ми работа.
"И аз, който таман си правих планове как да използвам интереса, който този повелител вече беше проявил към мен, се разкарах със същото изумено изражение на лицето като горкия Намюк. Аз мислех за друго: ето, човекът който толкова любезно ни бе посрещнал, чийто естествен аристократизъм бе напълно проникнал през всичките ми защити и който преди това бе разговарял с мен като с равен, изведнъж ме беше разкарал като следствие от някаква съвсем случайна приумица, в качеството ми на мръсен и грозен тъпак.
"Бях стигнал до средата на работата когато се чу заповед всички роби да се съберат в средата на поляната. Сега ли щяха да ни върнат в мините? Объркан, изтичах към полянката между каретите.