"И как бе Врач днес?
"Ами в светлината на утрото бе ясно: неговите тестиси бяха виолетово-черни на цвят и по огромен начин подути — както беше цялата долна част на корема му. Факлата на Анурон лежеше на тревата, обгорена в края си. Макар Врач да можеше да стои на един крак, другият по никакъв начин не можеше да поема никаква тежест. Болеше го и това очевидно го тревожеше, макар той да носеше този товар много добре.
"Пифълс предложи: може би още една порция от болкоубиеца на Жабата? И така дадоха на Врач да пийне доста голяма глътка от него. И после нямаше какво друго да направят, освен да ни върнат обратно. Керванът трябваше да продължи по пътя си. Намюк и аз поехме Врач, ръцете му около нашите рамене. Лайди Есула ни изпрати и войник за компания.
"Високият повелител ни пожела всичко най-добро.
"По време на цялото това приготовление никой от нас не спомена че, отново, нашийниците ни си бяха по местата.
"Да изминеш дори половин миля с човек, който ползва само един крак, никак не е лесно. Няколко пъти войниците ни заместваха, когато аз и Намюк съвсем се уморявахме. На три пъти Врач ни помоли да го оставим сам в храстите за малки. Когато, на третия път, ни повика да го вземем отново, дишаше тежко и ни гледаше с тревожна усмивка, която стана на гримаса, когато наново поставихме ръцете му на раменете си. „Да знаете, чувството е все едно да умирам да се изпикая.“ Изпъшка като го поехме. „Ама не мога да изкарам нищо повече от няколко капки.“
"Като стигнахме до бараките аз и Намюк отидохме направо към забоя да си вършим работата докато пазачите се заеха с Врач. Мисля си че, тъй като беше вече бил в мините от десет години, и бе винаги добър миньор, на него му позволиха да лежи болен.
"Същата вечер, по време на вечерята и после в нощта, чувахме стенанията му — накрая станаха викове — да излизат от съседната барака.
"Дори капките бяха спрели.
"Него нямаше нужда да го убиват.
"Две нощи след това той умря.
"На сутринта видях как го изнасят. Макар да бе мъртъв само няколко часа, коремът му бе подут като на едномесечен труп.
"Толкова често съм си мислил за това. Може би така би станала по-добра история за разказване от пътуващите актьори: че, видите ли, моят гняв, моето негодувание от убийството на Врач ме е накарало да се втурна към свободата, към моето освобождение и към освобождението на всички роби в Неверион след това. И това понякога съм го разказвал: ту на някакви хора, ту на себе си. Както всеки роб съм пълен с истории. И някои съм ги разказвал толкова често, че вече знам каква точно порция истина има в тях. Винаги има много реалност в тези неща. Но историята, която не разказвам често, но за която мисля непрестанно е именно историята на нощта, в която никой от нас не знаеше (или поне аз не знаех), че Врач ще умре; когато, поради случайно поглеждане през завесата на една палатка аз спечелих себе си, онова себе си, което търси истината, онова себе си което, докато търси истината, от време на време се омотава в лъжи, грешки и заблуди, както и в гняв и гордост — онова себе си, което в крайна сметка разказва истории.
"Но все по-често, сега, когато моята цел е вече постигната, аз размишлявам върху парадокса, че човек не може да посегне към нещо преди да има с какво да посегне. Онази нощ в палатката, когато бях видял моите страсти в повелителя знаех, че съм различен от другите роби: и с това знание мен ме заля разбирането за безкрайното количество начини, по които аз и всичките роби, които познавах, въпреки всичките си различности, бяхме подчинени на едно и също потисничество. Онази нощ в палатката, когато бях разпознал, че аз, робът и той, господарят, можехме да виждаме един в друг една и съща форма на желание, започна да ме залива разбирането, докато преповтарях нощния разговор, в който бях обосновал единосъщността на роба и господаря, за безкрайните начини по които повелителят и аз бяхме различни във всеки аспект: класа, история, състояние — и във всяко друго мерило, което обществото можеше да ни наложи.
„Исках неговата власт, Удрог. Исках я отчаяно. И като разбрах, какво искам, се събудих за истинското си аз: че онова, което искам е властта да свалям нашийника от потиснатите, включително от себе си. Но аз знаех, поне за мене си, че властта да махнеш нашийника бе изцяло обвързана с властта да го сложиш пак там тогава, когато си поискаш. И, искайки това, аз познах, за първи път откак ме бяха докарали в мините — за пръв път в живота си — онова «аз», което ми бе отричано.“
Огънят пропукваше известно време.
Удрог, който слушаше тази история на вълни от интерес, последвани от вълни на скука, бе се поразмърдал, като си бе чул името. Неподвижен и мълчалив толкова време, сега си позволи коментар: „Оня повелител, като си е турил нашийника на неговия врат, те е освободил да си го сложиш и на твоя…“