"Покрай основите (добре, ама никоя от бараките, които си спомнях, не бяха имали никакви основи) на всеки няколко инча парче желязо бе набито в камъка. На две места железата още стърчаха. Само тези две бяха цели. Всичко останало бе ръждясало и се бе счупило, виждаха се само ръждивите остатъци в камъка. „Когато пристигнах тук, имаше поне десет цели железа,“ каза жената докато, от седлото на коня, гледах надолу, „и все още тогава ги мажехме с катран всеки сезон.“ Тя се чудеше, беше очевидно, дали някога съм бил оковаван за тези железа. „Но всичко това го прекратиха, имаше толкова много друга работа и все по-малко хора да я вършат, три-четири години след като аз дойдох. И след още три-четири години остана това, което виждаш сега. В някакъв смисъл е срамота. Е, не бих искала тези железа да бъдат ползвани, както и ти не би искал. И все пак, винаги съм си мислила, че тези неща трябва да се пазят. Така че хората да не забравят. Имам предвид, какво беше едно време. Когато ти си бил тука.“ Някои от железата бяха напълно изтръгнати, и само дупките в камъка бяха останали. В годините на моята свобода бях гледал много такива основи (или понякога каменни пейки или каменни стени), по които цели редици такива железа говореха за стотиците роби, завързани за тях с вериги, роби които са работили в мините, полята или каменоломните поколения наред. Такива железа наистина бяха знак за най-ранни робски бараки, каквито очевидно бяха тези, а в такъв случай те не можеха да бъдат на по-малко от сто години. За пръв път бях виждал такива неща вече като офицер, когато служех на юг и на запад. И когато ми бяха обяснили за какво служат такива железа, спомням си, си бях дал ясна сметка, че в мините нямахме такива неща; че там ни вързваха заедно с вериги само когато трябваше да се преместим на групи от едно място на друго, както ставаше, когато внезапно някои от нас трябваше да бъдат изпратени да се борят с горски пожар, или да местят камъни и дънери, или да правят диги при наводнения. Като гледах камъка и железата сега обаче започнах да се чудя, да не би да съм пристигнал в съвсем друга мина, напълно различна от онази, в която бях живял и работил, защото след като съм прекарал пет години само на дузина метра от това място (ако старицата бе права за склона), нямаше начин да нямам никакъв спомен нито от тези постройки, нито от камъните, нито от железата!
"Конят ми започна да престъпва нервно. Потупах я по врата. „Кажи ми.“ Погледнах строго жената в нейната кафява роба. „Имаше една голяма поляна, където спираха керваните, зад… е зад онова, което тогава наричахме южните бараки. Трябва да е било някъде на половин миля оттук.“
„Искаш да кажеш мястото, където ще е церемонията?“. Тя беше варварин като теб, Удрог, но нейната кожа бе изгоряла от слънцето до такава степен на кафяво, че тя изглеждаше като гражданин, а нашийникът на врата й се бе слял с този цвят под сламената й коса. „Където ще ни сваляш нашийниците.“
„Да,“ казах. „Може би за това става дума.“
„Ето там е. Обръщаш си коня, минаваш завоя и ще го видиш пътя, отбива се вляво.“ (Път, помислих си. По мое време имаше пътека, която бе така обрасла тук-таме, че и тя не се виждаше на някои места). „Карай десетина минути по него с най-бавен ход — или галопирай за две — и ще го видиш. Оттам започваш да виждаш и града.“
"Град? Благодарих й, обърнах и потеглих според нейните инструкции. Дали е възможно междувременно да се е появил град? По отношение на времето обаче работата звучеше горе-долу правилно. Карах си натам, според нейните указания, без да позная нито едно дърво, нито една скала; там, където тя бе казала, подкарах по коловоза на коларския път, достатъчно широк да се разминат двама препускащи ездача. Изобщо, можех да се движа точно в обратната посока на онази, която ми трябваше, и да съм на стотина стадия от моята мина. Както яздих се тревожех от цялата работа. Може би сградата, от която току-що бях тръгнал, си е била там и по мое време, но е била изоставена някъде из гората, както очевидно местата, в които бях живял и работил, са сега погълнати от дърветата. И макар може би сградата през цялото време да се е намирала 10, 20 (или 30, 40) метра навътре в гората, просто никога да не съм знаел, че е там. Времето минава и, докато един сгради се рушат, може би пък мястото покрай тази е било разчистено, за да бъде ползвана наново…