"Онова, което съм започвал да правя в онази нощ на поляната на кервана, по немощния, жалък начин даден на един отделно взет младеж, без помощ от страна на общностен език или на публична традиция бе да конструирам началото на една лична история. Онова, което оттогава научих е, че една лична история трябва, както и без-личните такива, да бъде основана толкова на желанието, колкото на паметта.
"Щях ли изобщо да позная поляната на керваните? Бях живял в бараките всеки ден. Тази поляна, за петте години я бях навестявал половин дузина пъти. И все пак, дори само заради онова, което се беше случило там, трябваше да я позная, чувствах го. Помежду дърветата стигнах до склон.
"Това ли беше?
"Оттатък тревата и изпод тъмните борове планините се извисяваха в утринната мараня — макар дърветата да не стигаха толкова напред, колкото помнех.
"Имаше и постройки в началото на наклона. Тях ги нямаше преди 30 години. Коларският път по който яздех продължаваше надолу и прекосяваше стотина метра трева, за да се изгуби помежду колибите и дъсчените постройки — наистина, повече от пътека но все още не истински път. По средата на пътя бяха наредени като гръбнак малки камъчета, между които бяха щръкнали бурени. От всяка страна на прашните коловози (по-скоро сиви, отколкото земни на цвят в облачния ден), високи треви се клатеха като мачти на кораби наредени по някакъв безкраен, двустранен док.
"Не мога да ти опиша, колко ме притесни този нов път, прекосил поляната. Но както го гледах, отново започнах да мисля: това пътче, очевидно появило се в последните години, можеше да потъне обратно в тревата за толкова време, колкото му бе трябвало да се появи, и никой не би узнал, че някога го е имало. И струпаните по края му колиби не изглеждаха много по-дълговечни. Но ако пътят се окажеше особено полезен, и ако колибарите просперираха, в крайна сметка някакви селяни щяха да дойдат с каруците си да стоварят чакъл и пясък отгоре му, за да засипят дупките, пропаднали под летните локви — докато накрая щяха да го павират с павета, кал и катран — така че да държи още сто години. Но в момента пътят се намираше пред някакъв миг на материален избор, с който нямаше да имам нищо общо, колкото и значима или безсмислена щеше да бъде церемонията, която щях да проведа. Онова, което се случваше бе, че моите бяха просто още едни крака, минаващи по него, допринасящи своя микроскопичен принос към неговата полезност, като количество с нищо повече от страна на един министър, отколкото от страна на някакъв роб. Но нито пътят, нито мъничкият градец в неговия край бяха с нещо по-стабилни от моите избледняващи спомени — макар сега 30 семейства може би да смятаха това село за свой дом и два пъти по толкова деца, родени тук откак бях напуснал, да смятаха тази ливада за цялата човешка вселена, а пътя — за най-важната линия, свързваща онова там с това тук. Но този мой анализ само ги направи — селото и пътя — в тяхната нововъзникналост и преходност, още по-дразнещи.
"Е, точно това не можеше да бъде ливадата, която помнех…
"Но ако пък беше, то някъде оттатък възвишението зад лявото ми рамо трябваше да се намира магистралният път север-юг, по който достолепни пътници и скитници с разранени крака и фермери в техните каруци и керваните бродеха напред-назад от Високата Порта на легендарен Еламон към Колхари. (От този магистрален път, след минути или след часове, моят керван трябваше да направи завой и се разположи някъде тук.) Обръщайки гръб на градчето подкарах коня, да видя така ли е. И какво трябваше да направя ако, като качих възвишението, намерех само още трева оттатък? Можеше ли магистралата да бъде напълно някъде другаде? Можех ли до такава степен неправилно да запомня всички неща?
"Но — там си беше:
"Магистралата север-юг, Кралският път, Пътят на Дракона!
"Препусках с коня насам-натам, бездиханен от радост. Ако просто премахнем от картината онова извинение за градче, това беше то — мястото, на което, преди 30 години, бях станал себе си.