"Младежът ме наблюдаваше с неговия сиво-очест, беззъбо-отворен поглед.
"Но и младежът и старецът бяха Намюк толкова, колкото и аз.
"Старицата пристъпи напред и ми посочи останалите. Мъжът бе Мирмид, каза. Нейното име било Хар’Ортрин. Младежът бе Фейев. (Тъпото лице на Фейев пусна една бледа усмивка, която премина през неговите тъмни, тъмни ресници и светли, светли очи.) Погледнах към четвъртия, мъж без нашийник, който стоеше малко встрани и отзад. Бе облечен в кожена препаска, грубо шита от същите дебели конци като на Фейев. Очевидно глупав и недодялан човек, той изглеждаше не на място, подозрителен, квадратен и силен — и мръсен колкото Фейев. С почуда изчислих, че ще трябва да е пазач докато той изтърсваше: „Аз съм Ириг, сър.“ Вдигна си рязко ръката за да си удари опакото на юмрука в челото. „Свободен слуга на императрицата… чието царстване е разюздано и разпуснато!“ Дори сега, през няколко секунди лицето на Намюк от моите спомени се налагаше върху това на Фейев; и макар това пък да бе съвсем налудничаво бях убеден, че Ириг е не само подобен на, но всъщност е физически близнак на онзи пазач, който едно време ни бе довел дотук, до кервана — макар очевидно работата да бе в това, че в главата ми споменът за онзи бе толкова избледнял, че образът на този лесно се бе насложил върху него.
"В чест на моето идване, в чест на идващата церемония, на свободата, която щеше да ги сполети днес бе, разбира се, почивен ден. Не им бе дадена никаква истинска работа; и затова старицата ги била довела да ме видят. „Разбира се, ако не възразявате, сър. Но ми се видяхте много добър като за човек толкова велик. А и сте дошли дотук заради нас и бездруго. И така реших, ако нещо не ви пречи — а и вие сам казахте, че искате да говорите с Мирмид… който е тук най-дълго от всички ни. А и може би ако момчето повече слушаше…“ кимна по посока Фейев, който изобщо не слушаше, „можеше да научи някои важни неща за това място, което утре ще бъде свободен да напусне завинаги!“
„Добре, тогава.“ Усмихнах им се. Недалеч имаше паднало дърво, навирило корените си във въздуха; друг дънер, този отсечен, бе положен напреки в единия му край. Казах: „Да отидем, седнем и говорим.“
"Петимата отидохме и седнахме. Цялата работа беше започнала по един много добър начин.
„Да, сър, така е. Хар’Ортрин ми каза, къде ви е посочила да са били старите бараки. Но те изобщо не се намираха там!“ разясни Мирмид. „Нея я нямаше по ония времена. Вашите бараки са били от другата страна на сградата, която се намира там в момента, да сър. Пазачите я ползваха за своя, макар днес ние да живеем в нея. Във всеки случай вашите бараки изгоряха при един пожар година преди аз да пристигна. Всички казваха, че е било ужасно! Никой не бе успял да пресметне колко роби са изгорели тогава. А сред онези 30–40 които бяха останали живи винаги се носеха слухове, че било от небрежност или дори — нарочно, всичките тези същества, опечени в техните пълни със слама клетки! Когато аз пристигнах още се виждаха обгорели основи тук там, не бяха обрасли докрай. Онова, за което тя ви е разказала бяха едни временни бараки, бяха ги направили когато се опитваха да продължават да поддържат работата в мините в по-малки размери. Там живях отначало и аз. По това време затвориха трите големи забоя — в които сигурно вие сте работи. И отвориха наново един по-малък, дето е бил затворен преди това но за който се смяташе, че имало вътре още какво да се извади. Но това не се получи кой знае колко добре и накрая решиха да затворят цялата работа: и разрушиха и временните бараки. Продадоха повечето роби на запад. Но от нас бяха останали към 25 човека по онова време. Докараха няколко жени да готвят и чистят, защото работата вече отиваше само към поддръжка. Е, тогава докараха Хар’Ортрин. И днес сме само тримата…“
"Докато разказваше мислите ми пак кипнаха.
"Когато Мирмид спомена пожара бях се върнал обратно към една ветровита вечер на брега на една река където, в качеството си на офицер на имперската гвардия бях спрял за разпит група скитници, които ми бяха разказали за пожара в мините. И затова някак си винаги съм знаел за това, колко ужасна е била работата. Но тъй като това бе станало отдавна, докато се готвех да се върна паметта ми някак го бе изтрила.
"И ако моите бараки някога са се намирали от другата страна на сградата на пазачите, то наистина най-сетне усетих физическото наместване на мястото, на която се намирах днес и на което съм бил тогава.