"Хвърлях погледи към младежа: ама наистина ли този човек с увиснали бърни, който седеше с разкрачени колене и чоплеше парче дървесна кора с мръсни, надебелени от работа пръсти, изглеждаше чак толкова като Намюк? (По възраст бе по-близо до Врач. И все пак…) Бях намислил да питам Мирмид и Хар.Ортрин — или Ириг, ако трябваше — какво се бе случило с Намюк. Беше ли останал жив след пожара, за да бъде продаден? Или бе изгорял? Може би някой от тях пък знаеше и къде карат робите да ги погребват като умрат? Но, както вече се бях спирал, обзет от колебание, пред начеващия се град в сегашното, така пак се спрях пред завършения градеж на миналото.
"Не попитах нито за едното, нито за другото.
"Фейев ме гледаше намръщен: пак го бях зяпнал. Ама това моето вече на нищо не прилича! Почнах да им задавам въпроси за техния живот, кои са, откъде са, какво са работили в мините. Бавно, много бавно ние петимата, пазач и роби и министър на държавата започнахме да се отпускаме един с друг.
"Докато слушах се опитвах да си спомня въпросите, които високият повелител бе задавал на Врач, Намюк и мен. И не е за вярване, но точно тези въпроси, когато аз ги задавах сега, извлякоха от тях най-топлите отговори, дори от глупавия Фейев, дори от нацупения Ириг. Опитах да си спомня, кои истории на високия господар ме бяха впечатлили по най-жив начин; и се опитах да намеря подобни неща в моето недалечно минало (разкази за богатство и ситост в Двора; и вече никакви спомени от живота ми в мината!) за да ги забавлявам. И, представяш ли си? Това бяха историите, които накараха Фейев да спре да бърника кората и да ме погледне и се нахили, които накараха Мирмид и Хар’Ортрин да се смеят в шепите си и да клатят глава, които накараха даже Ириг да започне да кима с упорит интерес. Както се разговорихме, все по-свободно и по-свободно, започнах да се питам: макар никога да не бях се замислял над това, аз всъщност бях приел, че разговорът с високия повелител отпреди 30 години е бил първият, който той е водил с роби като Намюк и мен. Но сега пък се сетих колко бързо тримата аристократи се бяха струпали покрай Врач когато той падна. Може би високият повелител е имал и други такива срещи. Може би е знаел какво да ни запита, за да ни развърже езиците. Може би е знаел, кои от неговите истории ще намерим за най-забавни. Може би е знаел, от други такива срещи преди нас, с кои въпроси ще ни притесни или разтревожи, кои предмети на разговора биха ни затруднили и победили — и ги бе отбягвал. (Все пак вече и аз бях имал много такива разговори с много такива хора. Онзи разговор с него не бе единственият, от който се бях научил да говоря онова, което казвах сега.) Може би, макар с най-добри намерения, той си е играл с нас, както майсторът играч си играе с фигурите на дъската, за да произведе най-приятната за него конфигурация и както, със същите добри намерения, правех и аз с тези сега.
"Намеренията ми наистина бяха добри, разбери. Само исках да се отпуснат — и те сториха това! Само исках да не ме разбират накриво, да не се отдръпнат разстроени или да останат настрана от неща, които бяха отвъд техните възможности — и те сториха това!
"И все пак, макар за момент само, подозрението, че онова, което бях смятал за спонтанно преди 30 години на тази ливада може би е било изцяло изчислено упражнение ми се стори една грозна — и съвсем докосваема — възможност. В много отношения това все пак бяха ограничени хора; аз знаех много добре техните ограничения.
"Е, как тогава високият повелител не би знаел нашите?
"Тримата роби започнаха да говорят за идващата тяхна свобода, къде ще отидат, какво ще направят. Хар’Ортрин имаше свободно семейство някъде на юг и бе убедена, че ще я приютят. Но докато ми казваше за оня добър човек, нейния чичо, и многобройните й братовчеди около него, аз безмълвно си прекарах през главата един доклад (който бе докладван на цели пет заседания на Съвета!) относно положението на прясно освободените роби, когато се връщат в семействата си за помощ: искаш ли резюме на този потоп от катастрофални свидетелства? Мнозинството от тези семейства не искаха да имат нищо общо със завърналите се никому ненужни, объркани, отскоро свободни и често пъти вече гневни бивши роби — макар Хар’Ортрин да пляскаше с ръце в очакване на своето завръщане, неспособна повече да говори поради радост, надежда и очакване.
"Мирмид обясни, че веднъж един от бившите му господари, който високо го ценил но се видял все пак принуден да го продаде му обещал, че ако някога получи свободата си, може да се върне — и щял да получи парче земя, сечива и материал да си построи колиба, и инструменти за обработване на земята като вече свободен фермер. Е, аз пък знаех, че поне три заседания на Съвета бяха посветени и на такива казуси и на оплакванията на роби че, веднъж свободни, отишли да търсят изпълнението на подобни обещания и се оказвало, че те не се спазват — много от именията, на които са били работели се били променили из основи и повечето били на границата на фалита, техните бивши господари отдавна заминали или починали — макар Мирмид да продължаваше да говори с крайно уважение за големия собственик който, макар да притежавал сто роби, на него именно бил направил чак такова предложение!