"А Фейев? Е, той бил решил да тръгне към града. Кой град? Не бил сигурен. Но веднъж като стигнел, щял да си намери добре платена работа. (Каква работа? И това остана неясно.) И щял да работи усилено и да си купи къща и да стане богат мъж с прислуга и скъпи дрехи и много, ама много пари! Примигна със сивите си очи.
"Слушах. Усмихвах се.
"В Колхари най-видимият проблем бе този на освободените роби, и също бе отнел много заседателно време на Съвета — много повече от три или пет заседания. И трудности, за които тези тука нямаха ни най-малка представа, мен ме бяха тормозили вече години наред!
"Направих предложение, което ми се струваше практично. Ако някой от тях се натъкне на някакви проблеми с тези свои планове, ето имената на няколко организации, към които биха могли да се обърнат за съдействие и помощ, създадени от императрицата преди няколко години точно за такива случаи… Но (и това вече бе крайно обичайно в моя опит), те не внимаваха много-много.
"Вътре в себе си се надявах все пак да си спомнят, какво им казах, когато се появи нуждата.
"Външно се усмихнах на техния ентусиазъм, тяхната наивност, тяхната радост от идващото освобождение (и си казвах, че ще имат време по-късно и за мислене по практическите въпроси), но остро си давах сметка: богатствата, привилегиите, властта, които в очите и на тримата се намираха на някакви си седмици, дни, часове пред тях, не бяха по-реалистични от вярата, че някой от тях би могъл да изкопае тунел под планината, а друг да хвръкне нагоре по въздуха. И се почудих:
"Като сме разказвали за повече от чудесната, за почти-мистичната, за славната свобода, която ни бе отнета от робарите и имперската гвардия дали аз и Намюк, 30 години по-рано, не сме звучали така наивно, романтично, и толкова далеч от действителността, колкото сега звучаха тези тримата, говорейки за свободата, която идва? И предложих още нещо — отново едно напълно прозаично, практическо предложение, като им казах програмите, които Съветът бе направил за да помага на новоосвободените. Но въпреки това и след това предложение те продължиха да приказват, като от време на време някой от тях ме поглеждаше с толерантната усмивка на човек, който знае, че слушателят, може би просто поради случайността на историята и опита си просто не може истински да разбере, какво всъщност се говори в случая. Те не криеха нищо. Не им бе необходимо. Процепът бе вече прекалено голям: тъй като аз бях свободен не можех да разбера какво ще означава тяхната точно свобода.
"Внезапно ми се прииска да прекратя разговора.
"Съобщих, без всякакви предисловия, че трябва да го оставям; имах нужда да се разходя сам за малко, да реша къде да си разгърна кервана, като пристигне. „…Нали разбирате, когато се изсипят тук каретите, колко работа има!“ (Бе изключително глупав претекст, който всеки повелител или повелителка веднага биха разпознали като такъв — и биха веднага се съгласили да го приемат, тъй като самият кретенизъм на претекста би им съобщил за високата степен на тревожност, която бе скрита зад него.) Но сега пък бавният Ириг пое ролята на дрогирания, каращ се Врач. Този невъзпитаник се наклони напред от дънера си и избухна в истории, които просто трябваше да ми бъдат казани и нищо друго не било възможно, освен да остана и ги изслушам всичките. Тези истории започваха и свършваха с трудностите, които имал за да налага дисциплина на своите подопечни, лошият характер на този, крадливата хитрост на онзи, (О, той мразел дори да си помисли, че еди-коя жена ще бъде стоварена на свободното общество, да го краде и лъже!) извратената пропадналост на трети. Не, че някои от пазачите не били същите като робите! Даже тук, където шестима пазачи пазят трима роби…? Да бе, само последната седмица той наблюдавал — но да не сме споменавали имена. И нищо повече също така. Ден като днешния не бил за такива неща. И аз ли не знам, какво става по места като това? Дори нямало нужда мен точно да ме отваря на такива работи. Но все пак, да вземем робите. Просто не може човек да им има доверие. Винаги правят сметки, как да ти измъкнат нещо. Не, не тия тримата тук. Те са добри роби. Даже Фейев — който, със спуснати мигли пак човъркаше дървесната кора. Не, Фейев не е толкова загубен. Не бе от най-лошите.