"Но той помнел един такъв…
"И един друг…
"И ако човек помислел, още един дето…
"Ириг бе работил като пазач 12 години тук и още четири на друго подобни места и бе запознат с всички видове роби, с добрите и с лошите. И лошите били такива долни и мръсни твари, дето свободните хора на Неверион дори не можели да си представят! „Но съм сигурен че вие всичко това сте го обмислили, сър. Имам предвид, когато сте тичали нагоре-надолу да ги освобождавате. Все пак и вие сте били един от тях!“
„И бях един от най-лошите, мой човек!“ Изтърсих това и веднага пожелах да не си бях отварял устата. Но този мой коментар изобщо не го нарани. Продължаваше да бърбори. Неговото послание беше, ако може да се каже, че имаше такова, че моето идване бе сигурно някакво голямо и славно нещо, защото робството официално бе вече отменено и оттук нататък от него пък не бивало да се иска да носи отговорността за тая измет — е не тези тримата, не те — но онази измет, за която е бил натоварван да отговаря в миналото.
"Кимах там, където ми се струваше, че трябва. Веднъж-дваж се усмихнах.
"Другите нито кимаха, нито се усмихваха. Фейев гледаше тъпо и разсеяно. Хар’Ортрин и Мирмид изглеждаха стари и притихнали. Сигурно им е било страшно неудобно — освен ако не са били толкова имунизирани от оплакванията на Ириг, ако ги бе повтарял достатъчно често, та вече нищо да не ги е впечатлявало.
"И това продължи докато Фейев не се обърна да примигне към края на полето и после не посочи с пръст, с неочаквана за него енергия: „Хей, гледайте…!“
„След слизането си от магистралата север-юг, първите коли на моя керван вече прехвърляха баира насам.“
7
"Следващите три часа, Удрог, бяха пълни със слуги и войници, палатки и брезенти, секретари и стюарди, тичане и нерви. Изсипваха се все нови каруци и карети с делегати и посетители от една дузина градове. Населението на селото, в което бях решил да не влизам, се изсипа в пълен състав да ни зяпа — и то точно когато главната готвачка реши да започне десетминутна истерия: Къде са останалите шест помагачи? И само погледнете небето! Ако сме искали да ядем, то палатката с провизиите трябвало веднага да бъде махната оттам, където е сега и да бъдела разпъната наново ето там — така че мизерната шепа помагачи, с които тя все пак разполагаше, нямаше да се налага търчат из калта, когато неминуемият дъжд се изсипеше. Да не сме си мислили, че те са някакви си роби? Това не се издържало. И тя нямало да го допусне! Сега като си спомням, доста разумно ми звучи всичко това — но тогава изглеждаше напълно възмутително: тя захвърли престилката си и напусна лагера, само за да се върне половин час по-късно нацупена, мълчалива и заета.
"Аз тичах от един проблем към следващия когато старият Мирмид ми се изпречи на пътя — едва не го блъснах; но той ме хвана за рамото. Молеше, имало ли някаква работа, която той и другите да свършат като помощ?
"Запазих равновесие. Не. Не, това не е необходимо.
"Но те искат да работят, настоя Мирмид. Все пак цялата тази бъркотия беше заради тях, нали така? И би било справедливо и те да помогнат с нещо.
"Те биха могли да помогнат, обясних, като не се пречкат наоколо, доколкото това е възможно; ако много искат, то онова, с което могат да помогнат е да са наоколо, така че щом започнеше церемонията и ние имахме нужда да…
„Айде, айде сър!“ Ириг се бе изправил на един дънер с ръка на кръста. „Накарайте ги да работят!“
"Почудих се, дали той наистина си представяше, че с това улеснява нещата.
„Тия са държавна собственост още няколко часа.“ Слезе от дънера и дойде към мен. „И мен ме сложете да работя с тях! Вижте колко работа има…“ показа с ръка щуращото се керванно гъмжило: опитваха се да опънат голямата палатка зад него, а каруците ги паркираха вляво от него (и междувременно все пак сваляха палатката с провизиите) — „няма никакво извинение за никой да стои настрана.“
"Хар’Ортрин се мотаеше някъде зад рамото му, цялата радостна и очакваща. Дори Фейев, който още си седеше в края на дънера, се бе навел напред и удряше длан с юмрук, а погледът на сивите му очи издаваше един младеж, който би бил крайно щастлив да грабне нещо и го помъкне нанякъде.
"В този момент един от разпоредителите дойде да ме пита за сцената, която исках да бъде направена напреки на пътя, и половината от която не бе пристигнала, и също така за шестимата музиканти, които бяха пристигнали — шестимата в повече от поръчаната дузина. (Когато проверих нещата се оказа, че това би трябвало да са шестимата помагачи на готвачката. Но някъде в административната машина в Колхари някой не бе разбрал поръчката докрай.) Предадох Мирмид, Хар’Ортрин, Фейев и Ириг на друг един разпоредител, който ги отведе и им намери работа. Скоро бях обкръжен от хора, които познавах; и от хора, които хората, които познавах, искаха да познавам.