"Докато не ме видя. И не се сепна.
"И аз се сепнах. „Ти какво…“ изломотих: „Ти защо…?“
"Фейев се обърна към мен, със своята отворена уста, със своя замръзнал сив поглед, поемайки на свой ред изненадата. Свали наново нашийника, като го държеше неловко в тежките си ръце. „Ами дойдох тука…“ погали метала с един, после с друг дебел пръст „… за теб. Дето се вика, ако ти искаш аз да…“ Намръщи се, може би защото и аз бях направил това. „Дето се вика, помислих си… говори се, че на теб ти харесва…“
„За какво по дяволите говориш?“
"Фейев се огледа наоколо, най-накрая вдигна рамене, махна едната ръка от нашийника и започна да я ползва за да си почеше краката.
„Давай, казвай,“ рекох. „какво търсиш тук?“
"Притеснението — а може би беше просто несигурността относно това, което става — го накара пак да вдигне поглед към мен. „Ама нали знаеш… дето се вика, всички знаят. За теб. И за нашийника.“ И каза: „Нали едно време ти е било запазената марка!“
„Да, Фейев. Това е така. Но“, продължих, „какво е онова, което ти дойде да вършиш тук?“
„Премигна. «Другите… те казаха, че аз…»
«Другите»“? попитах. „Не и Мирмид…? Не и Хар’Ортрин…?“
„Не, не те. Пазачите.“
„Кои пазачи?“
"Пак вдигна рамене, пак се огледа безцелно наоколо, като да му бе трудно да се съсредоточи върху едно нещо. Но аз пък знаех, че това е един вид миманс. „Ама ти знаеш,“ каза. „Има мъже, които обичат да го правят… по такъв начин — истински яко; и те се наемат като пазачи тука. И един от тях каза…“
„Ириг?“ попитах и аз.
"Ледените очи на Фейев се стрелнаха обратно към моите, святкащи и присвити. „Не! Не тоя!“ Изглеждаше истински разгневен. Почувствах някакво тръпнене. "Ириг е тъпанар! Само се присмива на онези, които го правят; и ни се подиграва. И на мен се подиграва. Говори за моето „перверзно падение“ без да ми споменава името… после продължава и казва, че съм един наистина добър роб — това са му игричките на него! Но на мен пък не ми пука! Не ми пука изобщо за него. (Не питах, какъв му се пада на Ириг Мирмид; нито дали Хар’Ортрин краде заради него. И аз ги знаех тези игри. Те са част от онази една игра, в която победителят раздава унижение на победените). „Но някои от пазачите… е, те казаха, дето ти викам, че обичат да се чукат грубо. И го правя с тях. Това е всичко. Като теб. Понякога ми дават пари. И ми казват да ги трупам за когато стана свободен. Но аз пък не мога да спестявам. Ама сега пък съм свободен!“ Нахили се. „Е, някои от тях си приказваха, как…“ Ухилката започна да изчезва. Видях тревогата, която прозираше под нея. „Ама аз не казвам, че те ме накараха. Не, няма такова нещо. Беше си моя идея, да дойда тука така… след онази работа.“ (Докато говореше, докато гледах тъпото му лице, за което поне вече знаех, че може да бъде гневно, безпокойно, че може да се усмихва, все пак ми бе трудно да повярвам, че той когато и да е имал каквато и да е собствена идея.) „Ти си могъщ човек, сър… Силен мъж… Видяхме те… аз те видях, как ме гледаше; по-рано. И тъй като се говори, че и на теб ти харесва да го правиш така, помислих си че може, ако го искаш с мен, може… И може би ще ми помогнеш с нещо, след това. С пари.“
„Кажи ми,“ рекох. „Харесва ли ти да го правиш? По онзи начин, имам предвид?“
"Фейев пак сви рамене. „Нямам нищо против.“
„Чакай малко“, казах внезапно. „Какво правиш с това нещо?“
"Фейев вдигна нашийника и го погледна. „Зъбите ми,“ каза. „Предполагам, че не съм толкова красив като някои, които си имал. Защото ми изпопадаха зъбите. Някой като теб може да има когото си поиска. Предполагам. Но на някои от пазачите така им харесва повече; казват че така изглеждам като такъв долен тъпак… Имам белег от камшик на рамото си. Не е истински. Но някои обичат и това…“ Загледа ме и ми показа. „А и ти ме гледаше…“
„Бедни, бедни ми човече,“ казах. „Това не е правилно. Не можеш просто да влезеш тука и да си мислиш, че някой може…“ Макар, докато го казвах си зададох въпроса, кое би могло да го накара да мисли друго? „Но ти… кажи ми, сега като си свободен…“ Зададох въпроса механично (както, разбрах с притеснение, съм го бил задал на всички още когато разговаряхме на дънера преди церемонията; но след толкова разговори с толкова роби съм разбрал, че няма друг въпрос, който да произведе щастлив отговор. И пак си помислих, че по-добре да си бях държал езика зад зъбите)… „накъде ще тръгнеш? Какво ще правиш сега?“
„Отивам в града — в Колхари.“ Макар лицето му да светна както първия път, отговорът не беше същият. „Казаха ми, че там имало един мост, до стария пазар, където мога да се помотая. Да спечеля една-две монети… нали се сещаш, като го правя с тях.“