„Мостът на загубеното желание,“ казах. „Да, има такъв.“ Почувствах облекчение, че онова, което отначало ми бе казал там на дънера е било един вид театър. Но и аз пък не бях подготвен, след дълъг ден официалности, и идеали, и речи, да се натъкна на простата тъга на един глуповат младеж, чиято всяка мисъл бе как да намери още един начин да проституира. „Познавал съм хора, които са били там. Ако не ме бяха затворили тук, може би и аз щях да съм един от тях. Но животът по улиците на Колхари не е лесен.“
„Е, тогава просто ще трябва да работя повече.“ Пак ме дари с една щърбава усмивка. „И ако не стане, ще опитам някои от нещата, дето ни ги каза преди.“
"Ставаше дума за моите практически съвети. „Ти ще работиш наистина много.“ Помислих аз самият да му дам някаква тъпа работа. (Но какво, все пак, умееше един такъв младеж да прави, освен да се мотае по тротоарите на моста?) Помислих да приема предложението и след това да му дам шепа монети. Или просто да му дам парите и да го отпратя. Но всеки избор изглеждаше като капан, който по някакъв начин сам си поставях. Моята идея бе да прокарам закон за неговата свобода, а не да се омотавам в проблема на неговото оцеляване. „Дай ми го това нещо.“ Посегнах.
"Подаде ми нашийника, като ме гледаше въпросително. „Ти ли искаш да си го сложиш?“
"Единствената причина да съм толкова изненадан бе, че точно това беше най-далеч от съзнанието ми в момента. „Не“, казах. „Не, не искам… не точно сега.“ Взех го в двете си ръце, погледнах го, погледнах и Фейев.
"Като това да бе единственият друг избор, той пристъпи напред към мен и си вдигна брадичката.
"Поех въздух. И вдигнах нашийника. Защо? Може би за да видя, какво ще стане, ако направя точно това. Затворих нашийника върху неговия врат. Ръцете ми останаха върху желязото.
"Погледна ме със светещ поглед. После, бавно, се усмихна: „Искаш да го направим, нали?“
"Ако последвалата пауза бе желателна, то той може би бе изцяло вътре в нея, но аз пък напълно останах отвън. Е, наистина имаше някаква физическа реакция от моя страна — всъщност, напълно си я имаше — и ако бях по-млад, сигурно щях да я последвам. Но вече знаех, че това е физическа реакция от оня вид, която, ако я последвах до края, щеше да ме сблъска с неприятната действителност. И тъй като стоях извън паузата на желанието, не бях способен на ясно тълкуване на онова, което би или не би се случвало вътре в нея, нито по отношение на Фейев, нито по отношение на себе си. И това бе двусмислието, което убиваше — щеше да убие — физическата манифестация на ситуацията.
„Да ти кажа какво се случва според мен, Фейев.“ С ръце около врата му, гледайки надолу към лице, което вече се отвръщаше от моето, осъзнах колко по-висок бях от него. „Мисли го като просто още една история, но слушай — защото аз не съм глупав мъж. Някой — може би някой пазач, когото още не съм срещнал — ти е казал да дойдеш и да ми се отдадеш. Правил си го и преди. И ще го правиш пак, несъмнено. Ще искаш много пари за това. И ако аз ти дам каквото искаш, той пък, защото ти е подал идеята — и може би ти е дал назаем нашийника — ще очаква да му дадеш половината или повечето. Вие двамата не бихте се пробвали да ми отнемете пари с насилие. Премного от моите войници са наоколо. Той сигурно те чака някъде там в бараките. И може си дори малко се страхуваш от него — особено ако се върнеш с празни ръце. Но просто ще трябва да му кажеш, че планът се е провалил. Все пак вече си свободен. Наистина разбирам защо той — или може би ти — е измислил тази идея. Разбирам, че ако наистина говорим за пазач, и той е вече без работа. Както и ти. Сега. Какво мислиш за моята история?“
"Фейев постоя известно време неподвижен. После вдигна поглед към мен. „И какво от това? Все пак можем просто да си поиграем.“ Погледна пак встрани. „Ако бях роб, можеше да ме накараш да го направя. Но сега съм свободен. Така че ще трябва да ми плащаш. Нещо. За това. Това е всичко. Ти ме освободи. Защо тогава не го направиш?“
"Поклатих глава. „Не и ако искаш пари.“ Успях нещо като полу-ухилка; и си прибрах ръцете. „И може би нямаше дори и да не искаше пари. Можеш да си вървиш по пътя, Фейев.“
„Затова ли не искаш да имаш връзка с мен, защото има и някой друг намесен в плана? Защото мислиш, че това е историята. Защото не всичко е точно така — имам предвид, не всичко. Да, има нещо такова. Но не всичко е така.“
„Точно сега съм сигурен,“ казах, „че ако чуя цялата история, тя просто ще бъде още по-неприятна. Поласкан съм, че искаш да ми доставиш удоволствие. Не те обвинявам, че си се съгласил с плана. Предстои ти много трудно време — по-трудно, отколкото изобщо можеш да си представиш. Може би в някой друг ден би се навил и бих си казал, «И какво от това?». Но с всичко, което се случи днес, съм премного уморен,“ макар че в случая паузите от една съвършено друга нощ пълнеха със смисъл казаното през тази. „Освен това искам да ти дам шанс. Може би ще се натъкна на теб в Колхари. Но точно сега искам да почивам. Сам.“