"Премигна насреща ми няколко пъти, кимна с отворена уста.
„Махай се сега. Излизай оттук.“
„Наистина ли си сигурен… че си уморен?“
"Кимнах.
„Добре тогава.“ Направи крачка покрай мен и отвори завесата на палатката. „Защото не бих могъл да го направя за без нищо. Щеше да бъде, все едно съм още роб. А на свободните мъже се плаща за това, което правят. Така ми казаха.“ Тръгна да излиза. После, внезапно, погледна назад и заби светещия си поглед в мен. „Прав си, да знаеш. Моята история не е толкова добра като твоята. Беше си Ириг — той е пазачът, който ме чака в бараките, за да си вземе процента. Той ми каза, че трябва да ми бъде заплатено. И не го харесвам, както вече ти казах… Той ми изби няколко зъба веднъж, когато си мислеше, че искам да открадна нещо, за което даже не знаех, че го има. Но той пък счупи ключалката на този нашийник, за да ми го даде, и заслужава да му бъде платено за това. Може би щеше да бъде по-добре да е някой друг пазач, на който поне му харесва да го прави така, както го правиш ти. Или може би нямаше.“ Сви рамене. „Не знам. Благодаря ти, господарю,“ макар само безименните богове знаеха в момента, за какво ми благодареше. „Сбогом.“ Излезе навън.
"Отидох до завесата и я отворих. Застанах на прага и го гледах как ходи, с тежка стъпка, прегърбен, смаляващ се под свод от сиво и тъмносиньо. Разцъфна светкавица. Мокрото поле блестеше. Докато той прекосяваше наводнения път в проблясването на светкавицата, стъпвайки крак в крак в своето отражение, посегна нагоре, свали нашийника от врата си (като че чух как щракна счупената ключалка), и започна да го размахва покрай бедрото си. На рамото му видях белега от камшик — оня, дето не бил истински. Още светкавици надмогваха над тъмнината на вечерта. Гръмотевиците надмогнаха над светкавиците. Обърнах се и затворих завесата.
"Кожената превръзка на Фейев лежеше на чергата, толкова приличаща на онази, която и аз бях носил — понякога — в мините. Навън гърмът се оттърколваше. Едри капки започнаха да удрят по брезента.
"Седнах на леглото и си помислих: прекалено ли съм уморен?
"Изпръхтях.
"Е, това пък дори не беше на нивото на провинциален пътуващ театър.
"Чувствах се изтръпнал, да. Но го имаше тръпненето, което потягаше мускулите ми и побеждаваше всичко останало. Ярост? Страх? Любовта към свободата? Ириг бе абсолютно мулешко лайно да си помисли, че ще му платя чрез Фейев; и Фейев беше абсолютен тъпак да си мисли, че щях! Ама, да не би пък истинската причина за моя отказ да не беше просто възрастта? Може би работата беше в приликата между Фейев и Намюк; а за онзи подобни игри бяха просто отвъд всякаква възможност. Не вярвах, че който и да е жест на Фейев е нещо друго, освен една игра без награди накрая. Както бях седнал на леглото до лампата, и слушах дъжда, целият онзи, другият ден и нощ с втурнаха обратно към мен. Какво би се случило, почудих се, ако тридесет години по-рано бях имал знанията, за да говоря, се движа и инициирам нещата така, че половата ситуация, в която се бяхме озовали с високия повелител, да беше мое дело? Дали пък сега не ми бе даден още един шанс да проверя — шанс, който отново не бях използвал? Тогава, когато бях омотан в истински потисничества, знайни и незнайни, всеки жест можеше да бъде прочетен: този е пълен с полова светлина, онзи е тежко-политически, и всичките придобиващи истинската си форма в острата светлина на властта, и нито един не замъгляван от измама, мързел, яд или алчност.
"От тази яснота бях конструирал своето „Аз“.
"Но в сегашния случай, когато аз имах властта и бях толкова близо до положението на повелител — на идеалния, донасящ свобода, покровител-повелител, който овластява потиснатите — колкото изобщо е възможно, не можех да видя яснота никъде около себе си: нито в настоящето, нито в миналото, нито в моите мотиви, нито в тези на който и да е друг. Еднократният акт, който бе отменил робството и уволнил пазачите, бе направил различието между роб и пазач самото то двусмислено.
"Не бе ли истина, питах се, седейки там, че бях преустановил работата си една сутрин, само три дена по-рано, в града, за да прекарам умерено удовлетворителен час в полови проучвания с един абсолютно непознат човек, когото бях срещнал на улицата и който знаеше, че съм министър толкова, колкото щеше да знаеш и ти, ако не ти бях казал? И ще ти кажа и това, Удрог: два дена след като се бях върнал в Колхари от мините бях прекарал една вечер в полови екстравагантности с трима добри стари приятели. Но всичко, към което можех да се върна в момента, в който седях на леглото в палатката си, слушайки водата да бучи надолу по брезента и гледайки фитила на лампата да плюе искри бе, че години преди това, в същото това поле бях погледнал в едно огледало, бях разпознал огледалото за това, което беше и бях хванал образа вътре в него за моя употреба. А сега, при внезапното обръщане на случайностите, когато пак имах нужда да хвана някакъв образ бях схванал, че това, което си мислех, че са огледала и образи и едно „Аз“, което гледа в тях и по тях, бяха всъщност образи изместени, синтетични, една кръстоска между образи, идващи от още огледала, които никога не бях виждал — огледала, ъгълът, повърхността и местоположението на които, понеже бяха толкова многобройни, понеже бяха видими само чрез това, което се отразява от тях в други огледала, нямах никакъв шанс да разпозная (и още по-малко — да схвана системата, в която да мога да ги подредя), още по-малко — да разбера кои от тях, ако изобщо имаше такива, бяха истинските и кои бяха просто мястото, на което се пресичаха отражения, идващи от другаде.