„Разбери ме, Удрог, това, което видях, не бе от света около мен. Не говоря за нищо толкова лесно и цинично като разочарованието: нищо, което се бе случило през онзи ден не бе нещо, което да не съм познавал много преди това. (На какво бе това откровение, ако не на точно такива минали познания?) Става дума за едно «Аз» което обхваща едновременно глупостта и мъдростта, ентусиазма и цинизма, илюзията и разочарованието, «Аза» който бях хванал от света, Азът който, след тридесет години усилия бе успял, само седмица по-рано, да си върне хватката върху света — тогава, когато с победата си в заседателната зала на съвета бях най-сетне победил в играта на време и болка. Е, би било прекалено театрално да кажа, че както тридесет години по-рано се бях намерил на това поле, сега тук се бях и загубил. По-скоро се опитвах да намеря системата от асиметрични различия, по средата на които непрекъснато бях ваден от равновесие тогава, когато се опитвах да я хвана; и можеше да ме отпишеш като много глупав човек, който през своите петдесет години не е научил нищо, ако просто ставаше дума за обръщане на позициите на роб и повелител, или ако бях направил някакво уравнение между свързването на Фейев с пазач в проваления им план и безсмисленото убийство, извършено от Пифълс.“
Удрог бе дотук твърде търпелив. Даже бе си продължил търпението, когато неговото ядро свърши, като си бе припомнил (вместо да слуша внимателно) точно колко е бил търпелив. Но точно сега се надигна, сви си пръстите и започна с тях да удря Горгик по гърдите, прекъсвайки го („Виждаш ли, Удрог, аз търсих…“) насред следващото изречение:
„Но тази история просто продължава и продължава. Това да не би да те кара по-силно да искаш да се чукаш? Това е онова, което аз пък искам да знам!“
Горгик погледна надолу към варварина, силно изненадан. „Е, разказът ме поставя все по-отвън на желанието — което не значи, че може да се каже, че чукането не ме интересува. Но тогава аз се оказах…“
Но първата част от отговора бе онова, което очакваше Удрог; и, обзет от тревогата, дали изобщо ще се стигне до удовлетворение, изобщо не се интересуваше от втората.
Удрог седна изправен. „Казах ти, знам какво искаш. Ти искаш някой да е господар, да поеме тази роля от теб, да ти казва на теб какво да правиш, да прекрати това глупаво бърборене с действие. Оня роб, Фейев, ти не си знаел тогава дали той наистина е искал да го направи. И затова не те е възбудил, това е всичко. Виж сега…“ Удрог скочи пред огъня; сянката му легна върху мъжа, който още лежеше на покривалото. „Всичко знам за тебе. Ще ти покажа, от какво имаш нужда. Не — мръдни си ръката, робе! Ти си с нашийника сега!“ Гол над него, Удрог ритна Горгик с голия си крак в ребрата. „Сега ще видиш какво искам! Обърни се! Ще те набия почти до смърт, ти драконско лайно такова!“ Удрог вдигна ръка в светлината на огъня, готов да я свали надолу в някакво действие на насилие и насилване…
Бухането започна някъде зад колоните. И, този път имаше истинско дрънчене: някой блъскаше нещо от едната колона в другата. Шумът приближи, отмина; дрънченето отмина с него.
Удрог се огледа стреснато наоколо, с още вдигната ръка — и скочи встрани от Горгик когато, от сянката, котката се изстреля напред и затича по права линия по пода.