Прескочи корема на Горгик и отскочи от наметката, като мина между краката на Удрог.
Варваринът се препъна, извика и едва не падна на камъка. „Какво по дяволите…? Какво става?“
Бухането и дрънченето притичаха до края на реда колони — имаше някой там, който се движеше бързо и произвеждаше много шум. Нещо изхвръкна от тъмнината и падна, с дрънчене, на пода: пръчка, към два фута дълга. Претърколи се няколко инча, докато шумът се оттегли към един коридор, започна да затихва… и накрая спря.
„Това пък какво беше…?“ Удрог понечи да разпита тишината.
„Мисля…“ Горгик самият бе се изправил до седнало положение. Пръчката, виждаше се в светлината на огъня, бе с почернен край, омотан в кълчища. Погледна пак нагоре и започна да се смее. „Мисля, че горе на балкона е имало някакво местно селянче, или някоя малка доярка. На десетина години? Дванадесет? Някъде на такава възраст, ако се съди от онова, което успях да мерна. Е, явно сме ги сащисали. И са решили да ни се отплатят по същия начин.“
Удрог се извърна рязко, и отстъпи заднишком към коженото наметало на пода. „Искаш да кажеш, че някой е гледал ние какво си правим?“
„Не сме си направили кой знае какво.“ Горгик отново се излегна, намествайки се по рунтавата кожа.
„Ама…“ Удрог сключи вежди към големия мъж. „Не може човек да прави такива неща когато някакви хора се мотаят наоколо и шпионират! Те не ги разбират тия неща! Ей, ти!“ извика към тъмното. „Махай се оттук! Изчезвай!“ И последва това с някакви псувни, които комбинираха женски гениталии, мъжки екскременти и кухненска посуда по един автентично новаторски начин. Като свърши Удрог си заклати главата и се обърна към Горгик. „Как ще правим нещо, ако горе там има някой да гледа?“
„Вече не гледат,“ каза Горгик.
„Знам.“ Удрог клекна върху наметката.
Горгик постави ръката си на бедрото на момчето.
Удрог я избута настрани. „Не, тия неща не се правят ако наоколо се мотаят всякакви. Горе там. Не е редно. Не и онова, което ние правим. Даже само ако има вероятност да се върнат и да гледат, нали така?“
Горгик запази мълчание.
Удрог започна да се протяга, но после погледна пак нагоре към втория етаж, където се редяха колоните. „Мислиш ли, че ще се върнат?“
Горгик поклати глава. „Не.“
„Ама могат, все пак,“ каза Удрог.
„Да.“
Удрог пое въздух. „Не, аз не искам да правя нещо ако някой, когото не познавам, може да ме види.“ Опъна се върху наметката с лице отвърнато от мъжа.
Горгик постави ръката си върху неговото рамо.
Удрог пак я отметна настрани. „Не. Стига глупости. Разбра ли?“
И пак Горгик запази мълчание.
„И по-добре да свалиш това нещо от врата си също така. Няма защо да те виждат да го носиш това нещо. Кой знае какво може да си помислят.“
„Могат.“ Мъжът постави ръка на бедрото на Удрог и плъзна пръсти напред.
Удрог каза: „Знаеш ли за чумата — в големите градове? В Колхари? Оная чума, за която казват, че мъже я предават на мъже. Макар да познавах жена, която я беше пипнала…“
„Да.“ Ръката на Горгик се спря.
Варваринът изпъшка. „Абе, бил съм по големите градове. И затова май най-добре е да не правим нищо. И ти си бил там. Може да ти я предам, болестта. Може ти да ми я предадеш. Поне така се говори.“
„Говори се,“ каза Горгик, „че нещата, които ти и аз най-вероятно ще правим тази нощ са точно нещата, които най-малко пренасят болестта.“
Варваринът пак изпъшка. „И това съм го чувал.“ И после каза (защото, както вече писахме, имаше някои неща, по които Удрог бе наясно): „Понякога все пак не мисля за това. И просто правя това, което съм си наумил, че искам.“
„Понякога…“ Горгик издаде звук, който момчето разпозна като прозявка, „и аз правя така.“
Удрог лежеше без да мърда. Не бе изслушал цялата история. Много от онова, което бе чул, разбираше само донякъде. Онова, с което бе останал в светлината на угасващия огън бяха само противоречия. Този мъж, който очевидно бе твърде жив твърдеше, че е някой, за който Удрог знаеше, че е умрял — и твърдеше, че отива на собственото си погребение! (Да не би пък тоя да беше някакво чудовище, призрак, бог…?) Беше казал, че е известен министър а после — че е роб. Имаше си собствено кожено наметало, на което да спи и си носеше нашийник за игра, но говореше за това, как е отвън секса и за смъртта на желанието. А когато чудовища, или богове, или призраци тичаха покрай тях с бухане, той просто се бе изсмял. Но най-голямото противоречие в този човек бе, че беше толкова спокоен, толкова уверен в себе си, толкова отпуснат в непознатата и плашеща зала. Удрог бе изморен и неговото време за разплитане на тези гатанки, както и за секс, бе свършило — макар точно сега ръката на мъжа да бе паднала на рамото му и се приплъзваше в прегръдка през гърдите. Е, огънят гаснеше и може би вече никой нищо не би могъл да види. Удрог се плъзна назад, тъй като залата изстиваше, а мъжът бе голям и топъл — и вече твърд, положил твърдостта си напреки на задника на момчето. Е, ако нямаше никой да гледа, момчето вече минаваше отвъд желанието и навлизаше във вестибюла на съня. И този тип хора, Удрог знаеше, ако не откликваш, не правят кой-знае какво.