Зад гърба на момчето бавните вдишвания на мъжа ставаха по-груби, и безредни, все едно нещо от време на време го хващаше за гушата.
А Удрог дишаше бързо и без усилие; и заспа.
8
И пак друга една история.
Сега ще пишем за една аристократка, приближаваща смъртта.
Когато новината за кончината на повелителя Кродар стигна до замъка на пенсионираната вече Везирка Миргот, сред прислугата бе настъпило известна тревожност. Дали старата дама, намираща се в стаята си, да бъде известена сега? или после? или никога?
Този въпрос най-сетне бе поставен на застаряващия евнух на Везирката, Яхор, който също бе болен в последно време. В своята стая с килими по стените, пълна с лампи и птици в клетки, с премного възглавници разхвърляни между дървени кариатиди и с деликатни звънчета, които висяха от избродираните лампиони така, че лекият полъх на вятъра непрестанно ги подрънкваше, с резбования таван и потопен във въздух, напоен с ароматите на кандила, в които горяха билки и ароматни дървени трески; и огледала, огледала, огледала, някои малки като нокът, а други големи като шкембе на мъж, които висяха по стените, в нагърчени рамки и полирани до блясък; завит в своите половин дузина шалове, Яхор вдигна очи, гримирани с крилца в ъглите, от златните нишки, дребни мидички и скъпоценни камъни, които разглеждаше. „Повелителят Кродар… мъртъв? Горе в Еламон, казваш? И чакаш моето мнение, дали да съобщиш на Везирката?“ Сви рамене под великолепните си дрехи. „Че защо не?“
И така новината бе понесена нагоре по стълби и през коридори към малките покои от гол камък. Тук-там някой дървен сандък бе поставен с гръб към каменна стена. В една от стаите — не най-голямата — имаше бюро с писмени принадлежности, запрашени и отдавна неползвани. Нямаше дори истински килим: една рогозка лежеше до леглото. Везирката дремеше, когато дойдоха. Отне им известно време да я разсънят напълно. Но те бяха се научили на търпение и тя, щом разбра за какво стана дума, седна на ръба на леглото в своята широка нощница и помълча известно време. „Каква ирония,“ каза най-накрая. „Че Орелът умира сред коралите на Дракона…!“ Поклати глава. „Е, няма що, да се готвим за път. Нали имаме един цял ден преди кортежът да мине южно по Кралския път? Подгответе ми покрита карета. Окачете я с черно и виолетово — каквото имаме на разположение за погребения. Не поръчвайте нищо специално. Ще тръгнем така. Ще се присъединим към кортежа да правим компания на моя починал колега до Колхари, а после и до погребението в Гарт.“
Слугите се спогледаха. Наистина ли Везирката бе убедена, че това е необходимо? Та тя не бе добре. И нейните роднини и по-младите колеги ще разберат и няма да се обидят, ако в този случай тя…
Но Миргот се изправи. „Никога не съм си позволявала да се глезя. Няма да започвам точно сега. На това погребение ще има хора, които най-вероятно повече никога няма да видя през живота си. Няма да пропусна това за света!“
„Е, тогава, може би…“ казаха слугите. Би ли желала нейният евнух да я придружава?
„Яхор? Не, не ми трябва Яхор. Освен това клетият е толкова болен. Ще взема само кучияш и прислужничка. Може би тази новата девойка… Да, мисля, че тя ще дойде с мен. Приятна ми е. Добра компания за погребение.“
„Новата девойка“ бе жена около 40те на име Ларла. Бе работила вече пет години в замъка. Предният път, когато работила за аристокрацията, било половин дузина години по-рано, когато била наета в дома на повелителя Ванар по време на смъртната му болест. Другите слуги я намираха за странна, понякога истерична и често премного темпераментна. Но имаше добро сърце. И тъй като тя бе последната слугиня, наета след персонално интервю с Везирката, Миргот я толерираше.
Слугите излязоха разстроени от решението на Везирката — хем тя да тръгне на път, хем да не вземе Яхор. Защото вечните болести на евнуха бяха от превантивния вид и, ако човек внимателно се вслушаше в болестите, от които той се оплакваше щеше да разбере, че те служат за претекст за да обосноват поредния медицински, диетичен или физически режим, който евнухът бе си избрал. Везирката от своя страна, която просто не признаваше болестите — намираше ги за слабост — в последната година бе падала вече половин дузина пъти. На няколко пъти в продължение на дни не искаше — или не бе в състояние — да поема храна. Събуждането и заспиването бяха станали дълги процедури, по време на които тя ставаше все по-объркана. И макар умът й да бе бистър, от време на време тя страдаше от… е, не е ясно дали говорим за изблици на меланхолия или за провали в паметта: това нейно състояние имаше признаците и на двете. В такива времена целият замък пропадаше в бъркотия, тъй като обикновено старата дама организираше всичко от своите покои; и когато не правеше това, нямаше какво да се прави. (От такива периоди бе тръгнал навикът прислугата да се консултира с Яхор. А евнухът бе доста вещ по темата „организиране на нещата в замъци“.) По едно или друго време всички слуги я бяха виждали, рано сутрин, облечена във вехта роба, да куцука из някоя зала, с почивки между крачките, да се хваща за някоя стена, после да подпира ръцете си на единия хълбок, и да поема една грапава глътка въздух след друга.