Преди изгрев слънце на следващия ден Везирката бе натоварена в каретата, вече пълна с килими и одеала за пътуване и с погребални подаръци и с големи кошници провизии. Ларла хвърли вътре още един бродиран сак и се качи след него. Кучияшът подвикна на конете.
Като държаха високо своите факли слугите наблюдаваха отпътуването на каретата. (Яхор не бе излязал да я изпрати. Но макар старата дама да не бе коментирала този факт, не изглеждаше изненадана.) И все пак, като свалиха факлите и потеглиха обратно към замъка слугите се питаха да не би Везирката пак да е объркана, защото от време на време бе се обръщала с въпроси към някой, който просто не бе там.
Е, сега бе в ръцете на новата девойка.
Изборът на времето за отпътуване се оказа удачен. Каретата се присъедини към погребалната процесия половин час след един великолепен изгрев. Везирката се поклащаше в каретата, но не в мощния и бавен ритъм на барабаните, които биеха отвън.
Това с барабаните, помисли Везирката, е трудната част в погребенията. Бе седнала с изправен гръб на ъгловата седалка, която, въпреки многото възглавници, й натъртваше хълбока. Бе се отказала да търси удобно положение за крака си под тъмночервената вълна. Бе ли казала на новата девойка да отиде напред и пътува в някоя друга карета? Наистина имаше нужда да бъде сама. Но не, ето я Ларла, седи отсреща и дреме. Е, разбира се, ако я нямаше тук, щеше да ми липсва въпреки грубите й ръце и тъпите й разбирания — не, че девойката ставаше много за приказки. А ако беше тука в каретата, сигурно щеше да спи в ъгъла, с омачкани дрехи, с глава подпряна на прозореца и с отворени устни.
Везирката премигна.
Кой все пак седеше отсреща в сянката?
Беше Ларла — беше ли? Или някой друг седеше там в ъгъла. Да, трудно бе да се каже. И ако беше някой, то кой? Може би ако си затвореше очите за известно време… (Това бе, знаеше от опит, често пъти по-добрият начин да видиш.) В своята червена погребална роба Везирката седеше с изправен гръб и бе много уморена. Но нямаше да спи. Не, времената не бяха за спане…
Обърна се към мъжа, който седеше срещу нея:
"Знаех, че ще дойдеш, мой малък робе, мой велик министре, мой освободителю. Наистина, Горгик, само заради теб тръгнах и аз. И сега какво, Кродар е мъртъв. Макар по различни причини, това и за двама ни е облекчение. Кажи ми, ти ли си сега най-мощният мъж в Неверион? Или това е някаква заблуда, моментна форма, която видях сутринта на една мъглива ливада? Е, наистина дълго време аз бях една от онези, чиито заблуди, колкото и жестоки или добронамерени, бяха самата структура на властта. Онова, което ти направи, мой Горгик, с отмяната на робството е да скъсиш разстоянието между най-висшите и най-нисшите с една цяла класа. И така ние, които бяхме най-висши, днес благодарение на теб изобщо не сме толкова нависоко, колкото бяхме. Понякога, да знаеш, имам чувството, че аз те създадох. Ама наистина ли си освободил абсолютно всички роби? Повелителят Алдамир и аз не бихме могли да те подкрепяме повече дори да ни беше любим син, поел нашата кауза и реализирал я с най-впечатляващи резултати. Помисли по следното. Едно време две от най-строгите забрани за робите бяха пиенето и четенето. Тези неща изобщо не ги разрешаваха долу на юг. За пръв път втората забрана бе отслабена на север, в онази срамна нощ в Месеца на плъха когато малката ми племенница, чието царстване е богато и великолепно, взе властта. „Нямаме време за съдилища! Избиваме всички подкрепящи Дракона! Всички ги знаят, кои са! И вземаме всички от твоята възраст и надолу за роби на новия режим!“ Стоях до нея, когато повелителят Кродар обяви това, там в окървавената тронна зала. Втрещеното момиченце, което бе затрупано до ушите в трупове в продължение на трите дни откак бяхме напуснали Гарт, се огледа за охранителя си, който бе клал и мушкал с меча през цялото пътуване от юга, за да се скрие зад него. И, като не го видя, изплака: „Всички вземете! Всичките деца! Не бива да ги наранявате при никакви обстоятелства!“