"Докато говореше, видях как вниманието ти се вдигаше, докато веждите ти се спускаха. „Каза, че лично си ги разпитвал? Кажи ми тогава,“ настоя ти, „имаше ли с тях един едноок, мъничък, на име Нойед? Искам го! Беше ли с тях?“
"Втрещен от интензивността на питането ти, директорът сега пък си призна, объркан, че всъщност не се е срещал лично с тези мъже и жени. По ред причини не било възможно това да стане. Но прекарал няколко часа като лично разпитвал старейшините, които от своя страна били арестували и подробно разпитали въпросните скитници. И ако такова странно същество, каквото ти описа, е било с тях, то няма начин да не са го забелязали и споменали пред мен. И следователно, макар директорът да не можел да го каже твърдо, можел да предложи мнение с висока степен на вероятност: че едноокият не бил с тях.
"Докато казваше това обаче аз вече знаех — както, сигурна съм и той (и той като всички знаеше, защо питаш и за какво ти е този човек, макар след твоя въпрос и той като мен да искаше да си спести темата по-нататък) — че ти няма да приемеш такива уверения. И се зачудих: Любов ли бе твоето чувство в случая? Или желание за мъст? Но твоето лице е винаги било трудно за разчитане.
"На следващия ден директорът си тръгна.
"По-късно, докато те гледах от високия прозорец с двете мои очи, как се разхождаш на слънцето отвън, се запитах: каква е онази тъмнина, която носиш вътре в себе си и която само един едноок може да види?
"След още три дни лятното слънце отстъпи на летния дъжд. И слугите дойдоха да докладват, че червенокосата разказвачка, която понякога минаваше оттук, е в двора с каруцата си и пита, дали бих желала да чуя нейните истории в този дъждовен ден. Да, разбира се. Кажете и да влезе в залата. И отново отидох да те взема. И докато слизахме надолу по стълбите ти изглеждаше толкова ентусиазиран, колкото бях и аз.
"И се оказа, когато я посрещнахме в залата за гости и тя се изправи пред нас, че и ти я познаваш бегло, както хората познават тези странни същества, само на едно дихание разстояние от магесниците, които скитат нагоре-надолу и разказват истории. Беше като среща между стари приятели, един от които има нови неща за разказване.
"Сайдер, бира, вино? И от трите почерпих този път. Тази среща си струваше да бъде превърната в истински пир. И накарах слугите си през остатъка от дена да наредят истински пир. Дори Яхор се примъкна от вмирисаните си покои да слуша. От време на време някой от слугите, дошъл да поднесе или прибере нещо от масата, се замотаваше в залата да слуша. И, да, какви истории разказа тя онзи следобед! Разказа стари, които всички знаехме и които пак измъкнаха от нас старите чувства, толкова по-силни колкото по-познати бяха коловозите, по които се придвижваха! Разказа и нови, които ни озадачиха и ни тласнаха да търсим техните прилики и отлики от старите! Имаше и умни истории, построени на игри на думи и шегички, с които се кикотехме и се хващахме за страните. Имаше високопарни, сериозни, тържествени истории, на които дадохме най-високото си и сериозно внимание, само поглеждайки крадешком от време на време — но по един тържествен начин — към останалите, да не са заспали. А онова, което не бе история, в нейната уста бе остроумна и болезнена за адресата клюка.
"Да, докато дъждът блъскаше по каменния покрив и по каменните стени, ние си имахме страхотен купон!
"Но ти все пак вдигна темата, която за мен бе станала едновременно обсебваща и забранена. Помежду две истории ти каза, с въздишка: „Само ако можеше да ни разкажеш нещо за ония клетници от…“ и каза името на въпросния град.
"Разказвачката се спря. О, да. И тя минала през онова място преди дни. Когато чула за скитниците злоупотребила със своята популярност и авторитет на мъдра жена, пълна с истории и поискала да ги види, да бъде с тях в колибата, където ги били затворили, да ги разпита и изслуша внимателно отговорите. Все пак се говорило, че идват от далечни земи и места. Говорило се, че били луди. Може би пък имали истории, които тя да добави към своя репертоар.
„Ти самата лично видя ли ги?“ попита я ти. „Не е да си ги мернала само от другата страна на площада? Говорила си лично с тях? Не си си бъбрила само с ония, които са ти казали, че те са говорили с тях?“
"Да, разбира се, че ги е видяла лично. И говорила с тях. И ги изслушала. Яла с тях в колибата, където били затворени, седяла с тях по-голямата част от вечерта и спала с тях докато и те спели. И на сутринта ги напуснала. Не, било съвсем сигурно, че не са родом от Неверион, който да са напуснали и после да са се завърнали. Но не са, увери ни, и луди. Доколкото могла да разбере, били от някаква съвсем друга страна с език, навици и обичаи съвсем различни от нашите, което обяснявало защо отначало изглеждали като луди; и били страдали много и пътували дълго. Откъде са не могла да каже. Тя самата е от далечните улвиански острови, пътувала е и на юг и на север, но не разпознала нито езика им, нито маниерите. Но били мирни и цивилизовани, доколкото можело да се каже. Да, имали си и истории. Дълго и напрегнато слушала една, с която един мъж успокоявал останалите. Но било на чужд език и, докато тя можела да се радва на неговата мелодика и реч, и дори разпознала един-два жеста, с която била придружена, самият наратив останал затворен за нея. Макар да седяла фасцинирана през цялото време, сега знаела за тази история толкова, колкото знае какво разказват листата на вятъра или ручеят — на брега.